Папани Козарова е изключителна българка, толкова уникална, каквото е и името й. На 96 години тя не се спира - изключително жизнена, борбена и одухотворена, отдава живота си вече две десетилетия на каузата за коригиране на голяма историческа грешка, свързана с живота на хиляди български семейства – решаване на имотния спор с южната ни съседка.

Не си мислете, че Папани е историчка. Не! Тя е математичка по образование и има световно постижение в математиката. Цял живот е работила като синоптик в отдел прогнози и като учител, като нейни уроци са излъчвани по БНТ. В 1992 г. се захваща да промени българската държавна политика във връзка с източнотракийския проблем по решение на Министерския съвет и на Тракийския научен институт.
Видна общественичка, днес можете да видите Папани Козарева на трибуната на важни форуми, в кабинетите на най-значимите политици и учени. Автор е на книгата „Източнотракийският имущестен проблем“, а с позицията й се съобразяват дори в Европейския парламент.
На какво се дължи дълголетието ти?
-Имам мисия. Търся и откривам, доказвам и отстоявам истината за източнотракийския имуществен проблем, боря се срещу минали, настоящи и предстоящи неистини, повтаряни безброй пъти цели 80 години - от 1926 г. досега. Опровергавам неверните твърдения, свеждащи претенциите ни към Турция само до иск за парично обезщетение – отстъпление, станало публично с изказването на министър председателя Иван Костов пред Парламента в 2001 г., че претенциите ни към Турция трябва да бъдат уредени под формата на глобално парично обезщетение и то само за периода след 1908 г. Последваха публикации с невярна информация, че съгласно Ангорските спогодби, турската страна се задължава да изплати имотите на българите, а не да ги върне. Аз отстоявам истината – за запазеното право на собственост на имотите, заграбени от Турция, за правото да се стопанисват и за правото на обещетение.
Ти си математичка по образование. Кое те кара така ревностно да се бориш за доказване на една историческа истина?

-С източнотракийския имуществен проблем съм ангажирана официално по силата на Решение на Министерския съвет №416, което задължава Тракийския научен институт и Съюза на тракийските дружества да участват със свои представители при подготвянето на българската позиция за предстоящите преговори между България и Турция за взаимните имуществени и финансови претенции. Софийското дружество ми възложи да изготвя информация за имотите, които турската страна заграби насилствено от 5-18 октомври 1912 г. и от 18 октомври 1925 г.(това са 2/3 от всички отнети български имоти). Поставих си задача да докажа, че правото на собственост е запазено по силата на Международното право и на Ангорските спогодби от 1925 г.
Иначе с Източна Тракия съм съдбовно обвързана. Там съм родена, от там съм прокудена. Там остана родния ми дом, за който нямам личен спомен, защото не бях допускана дори да го навестявам. Моята съдба е една от бежанските неволи на хиляди българи, прокудени от бащини имоти – аз съм едно по чудо оцеляло пеленаче в студените есенни ветрове и дъждове на 1922 г.
Било е краят на лятото, тъкмо са прибрали житото. През 1922 г. гърците връщат Източна Тракия на Турция и се подписва Мудровското примирие. Българите, като си спомнят кланетата и ужасите на 1913 г., хукват към родината. Изпразнили чувалите със зърно, за да сложат покъщина. Била съм на 40 дена, когато в дъжда и студа тръгва процесията, описана покъртително от Хемингуей. Била съм слабо бебенце и се страхували, че ще умра. А според поверието не бива да се умира некръстен. Дали ми името на баба по майчина линия - Папани.
Това гръцко име ли е или?
- Името ми не е случайно – то е символ на дълголетието. И в Одринско името не се среща. Децата на моята прабаба умирали и се страхували, че моята баба Папани я очаква същото. Според народно поверие оставят бебето на улицата и първият, който го намери, му дава име каквото няма в селото. Оставили баба и се скрили зад плета. Минал учителят, който бил грък и се съгласил: „Ще спазя традиция, но не съм местен и не зная какви имена имате в селото, но зная как да кръстя момиченцето - Папани.“
Цял живот са ме питали какво значи моето името и аз казвах: „Име като име“. Но в 1996 г., когато станах член на Междуведомствената комисия, сформирана към Министерството на външните работи, делегирана като експерт на Съюза на тракийските дружества в България и на Тракийския научен институт, един служител в архивите се зарече да открие произхода и значението на името. След време ми се обади: „Папани означава животоустойчива рибка, която живее само в плитчините на реките на Източна Тракия. Лятно време, когато водата пресъхва, рибките отиват в плиткото, за да оцелеят.“ Този разказ за папани съвпада с описанията на мама, която разказваше как стринка ги водела като деца на реката с бакърчета. Тя запретвала полата, нагазвала до колене и така ловяла рибки. Според мама, никъде другаде не е виждала папани. Така че името ми е символ на моето дълголетие - търсено е да го няма. В Стара Загора имах още две братовчедки Папани, но ги прекръстиха на Пенка. Татко каза, че името е свещено и така останах единствената Папани.
Много или малко са 96 години?
-Много са. Аз по две причини не умирам. Едната е – останала съм жива при бежанството. Ако е трябвало да умра, тогава е трябвало да стане. Била съм ненахранена, неокъпана, премръзнало пеленаче и все съм плакала. Околните казвали на мама: „Хвърли го туй ревливото.“ Много деца са хвърлени по пътя, за да не ги издадат. Другата причина да не умра е, че имам мисия. Не съм я завършила и Господ не ме прибира. Хората казват, че човек умира, когото му е писано. Ама аз съм атеист човек и съм неграмотна за божието писмо – така, че не мога да прочета кога ми е написано.
Как достигна до тази възраст?
-Е, това е изключително сложен въпрос, на който не знам отговора. Но ще мисля в безсънните нощи - имам нова тема.
Аз съм с изкривени прешлени от бежанско недохранване. От дете не мога да седя, без да съм облегната и пак съм ги стигнала 96-те. Живели сме мизерно. Образът на мама е пред очите ми - с напуканите кървящи устни от бежански глад, за да има какво да даде на невръстните си деца.
Давела съм се, но не в река, и съм оживяла – много интересен е случаят. Аз съм точно в туй описание на Хемингуей как майките, завити в одеяла, държат в каруците рожбите си, защото вали дъжд из ведро. А майка ми и одеяло е нямала. Главата й била вързана с кърпа и както ме държи, а аз рева, съм посиняла и съм замлъкнала. А тя водата се стичала по кърпата й в устата ми. Аз съм млъкнала, а мама е ревнала. Тогава леля ме грабнала, обърнала ме и ме потупала по дупето. Водата изтекла и пак съм ревнала.
И баща ми, като мен живя почти до сто години – и той като дете пада в кладенец и мислели, че се е удавил. Но и аз, и той сме възкръснали след давене.
Хранене, движение, начин на живот – кое прави така, че човек да живее дълго?
-Аз съм абсолютен въздържател. Като млада обичах да пия вино, но в отделенията се записах във въздържателното дружество –ръководител беше Христо Димчев - учил право във Франция, основател е на въздържателното движение в България.
От дете през целия живот много боледувах - основно белодробно. Откакто се пенсионирах дробовете ми се подобриха, защото не дишам тебеширен прах, няма го туй напрежение на говорене, повече почивам. Преди доста се уморявах, но от известно време чувствам облекчение – правя си масаж на тялото с четка. Имам ли тежест в сърцето и започвам да четкам сърдечната област с четчица и така го оросявам. И сега, като вървя, краката ме държат повече.
Според мен дълголетието се дължи повече на характера. Аз обичам да гледам доброто в живота. И дори ако някой ме огорчи, работя над себе си да се освободя от обидата и да не се натоварвам с този спомен. Много обичам да съм с хора. Сега живея по-изолирано, нямам желание да излизам сама, но на тракийски събрания, на конференции още ходя. Като река да ида на събрание, не съм същата…

Интервю и снимки Антоанета Титянова