Има хора, за които е трудно да се говори, защото каквото и да се каже, то няма да обхване тяхната истинска същност. Само думите не са достатъчни, за да се предаде това, което тези хора носят в себе си, да се усети онова необяснимо, необятно, магически реално и нереално нещо, наречено човешка душа. Такива хора казват много, дори когато мълчат ­ само с появата си, с вътрешното излъчване, с блясъка на очите и с цялото достойнство на човешкото си присъствие. Слава Богу, че и днес между нас има такива хора, а и ние имаме сетива да ги забележим. За един такъв човек искам да разкажа. МАРИЯ САХАТЧИЕВА. Фина и крехка, като порцеланова статуетка, с изискани и премерени жестове,

още след първите контакти с нея, разбирам, че не е от хората, които се занимават с “лесни” неща и че утъпканите пътеки на живота за нея не са интересни, че нищо не може да я спре да осъществи мечтите си. Целият є живот, изпълнен с върхове и спадове, с емоционални взривове и убийствено тежки моменти, говори за това. От рано поела трудния и отговорен път на Живота, тя и досега върви по него, с ясното съзнание, че през каквито канари и пропасти да преминава, най-важното за нея е да бъде Човек. Точно тази нейна човешка същност, непринуденост, жизненост и широта на душата я правят да изглежда толкова необикновена и човек, след като я срещне, да иска отново и отново да усети чара и магията на нейното присъствие. Учител по професия и педагог по призвание, тя е предала на учениците си не само познанията по биология и химия, но и един от трудните уроци на живота ­ да бъдат достойни хора. Не само в България ­ страната, в която е родена и израсла, но и в една друга далечна страна ­ Мароко, където успява да се приобщи към традицията и културата на древните цивилизации, но и да привнесе от традицията, възпитанието и исконните ценности на нашите далечни прадеди. Докоснала се до звездни мигове в живота си и в науката, тя се стреми към разгадаване на вечните тайни на битието и материята, енергията, светлината. В какъв свят живеем, какво е определението за него, докъде се простира той и откъде започва Необятното, Съвършеното, Божественото... Може би на част от тези въпроси отговор дава самата є поезия ­ философия и опитност, емоция и разум, докосване до красотата на невидимото, достигане до отвъд реалното. Поезия, бликаща от душата, написана на един дъх, така както усеща прилива на енергията, която я вдъхновява и направлява. Загадъчно послание от Космоса, но с ясното разбиране и желание тези послания да достигнат до хората. Приятни мигове с поезията на

ТВОРЧЕСТВО:

НОКТЮРНО

Красива мисъл в мен родена,
с бяла дреха пременена,
полита с криле като птица,
понася ме към таз звездица,
която някога при мен бе спряла
и с божествена любов огряла.
Спря се, погали ме и отмина,
но този миг в мен застина.
Събуди в мене светлината,
в свой дом превърна ми душата.
Вълшебството у мен остана
и аз го нося като рана.
Чрез него в мен живееш ти
и раждаш най-красивите мечти...
То до днес ме пази от злините,
насочва ме към висините,
от отчаяние ме то спасява,
духа ми с прозрение дарява.
Да не тъгувам за звездата,
преходното е тука на земята,
с приятелство ми се отвръща
и вечно в нещо друго се превръща.
Едничка любовта е вечна на земята,
защото родена е от Светлината!

ИГРА НА СВЕТЛИНАТА

Старо злато по небето е разлято,
сред облаците позлатени,
като за празник пременени.
Гледат ме развеселени,
от вятъра позачервени.
На залеза от светлината
картини те рисуват в небесата.
Ето златна ладия се там задава,
бавно пред погледа ми преминава,
вълшебен лебед пътя є пресича,
самолет към тях прелита...
После златното в червено преминава ­
грее като тлееща жарава
и картината по-красива става.
Фигура на човек се появява,
яхнал е жребец с развята грива,
сякаш е ловец, опънал е стрелата,
той гони самодива след гората.
Ето я, златно руси, косите є развени,
сините очи ни гледат възхитени...
Не спират фигурите своя бяг
и някъде изчезват в настъпващия мрак.
С поглед на възхита проследявам аз играта
на облаците и на светлината.
Фигурите бавно пътъмняват
и се изгубват в гаснещия ден ­
толкова прекрасен и благословен!

СИГНАЛИ ОТ КОСМОСА

Студен и мрачен есенен ден!
Вали, вали, вали навън.
Небето ­ сиво, натежало,
до земята чак опряло.
Дърветата сякаш загръща
с пелената от мъглата съща
и всичко потъва в сивота
през мрачния есенен ден,
тъй тъжен и студен.
Мислите в главата ми са спрели,
зъзнещи, натежали, сякаш заспали...
Фаровете на колата не успяват
да проникнат в мъглата.
Осовата линия се извива,
но и тя някак си коварно ме приспива.
Чистачките тракат с монотонен звън,
всичко ме приканва към по-дълбок сън.
Тогава проблемът се решава,
радиото в колата оживява.
Завъртвам копчето, нежна песен проехтява,
прогонва тя съня, мисълта ми прояснява,
от сънливостта ­ нищо не остава...
В такъв мрачен есенен ден
можеше нещо много лошо
да се случи с мен...

С ЛЮБОВ

На внука ми Джордж

Здравей, приятелю, добър и мъничък!
Помни, че на този свят не си самичък.
Когато даде знак,
че си решил да дойдеш пак,
аз го усетих и видях ­ не зная как?
Ти бе в беда...
Проблем бе да се явиш отново на света
и ме потърси, повика ме
на помощ, без слова!
От душата ми се изтръгна вик
на болка непозната
и тя като щит те обгради,
приземи те на земята.
Видях, че ще се родиш, че ще живееш,
и се зарадвах!
Сега здравей, подай ръчичка и ме докосни!
Биотоковете в миг ще потекат,
душите ни ­
космична информация ще обменят.

Ти се забави, друже, къде се беше спрял?
Часовникът на земното време ли
не беше ти видял?
Моето време е вече към своя край,
ще се наложи скоро да ти кажа бай-бай!
Но където и да съм, щом си в беда,
знай, ще долетя!
Ще ти помогна от самия безкрай
и това, което ни свързва от много векове
е по-силно от времето ­
ще ни открива и свързва
в различни светове!

КОСМИЧЕСКА РАЗХОДКА

Аз съм някъде, не долу на земята,
летя високо, високо в небесата.
Достигам облаци с цветове различни,
трептящи като струни
на инструменти изящни.
И всеки облак свой собствен звук издава
в огромен, цветен, облачен оркестър
звучи и чудна музика създава,
тъй непозната, нечута дотогава,
дори и в мен самата мечти дотъкава,
а може би и на хората любов им дава.
Къде бях се питах с тревога аз самата?
Какви са тези багри, вълшебни и прекрасни
на облаци цветни, ефирни, прозрачни?
И тази музика ­ така невероятна ­
хармония вълшебна ­ необятна...
Кои са нейните слушатели се питам ­
нима това са космическите обитатели?
Летя в техните владения
на богоизбраните от много поколения?

Изплаших се и сама си заговорих:
Как успя само и до тука долетя?
Защо навреме нещо не ме спря?
Как ще се завърна сега долу на земята?
Не искам да оставам там всред небесата.
Почувствах тогава тънка и прозрачна нишка,
отзад на гърба си, закрепена между рамената,
да ме тегли бавно и плавно надолу
към земята. Приземих се.
Почувствах сигурност в краката!
Усетих, че отново съм
в моя дом ­ долу на земята!
Тогава благодарих на Бог и небесата...