Банер
Сантиментална живопис

Пред мен са двете последни стихосбирки на Крася Титянова - „Душата ми е храм" и „С чуждо слънце в косите". Книгите са двуезични, на български и италиански и дори само с този факт загатват за стремежа на тяхната авторка към поетично проектиране на космополитен мироглед. В първата от тях религиозната макрорамка създава благоприятния климат за „виреене" на стихотворения, вдъхновени от една християнска рефлексия спрямо света, а втората е стилизиран израз на пътешественическите преживявания на Титянова в чужбина. Така задграничните и командировки като дългогодишен телевизионен журналист и кинопродуцент са породили чувства и размисли,

които са заживели своя втори живот в книга.По повод цялостното литературно творчество на Титянова журналистката Мари Кеналян пише: „В своите стихосбирки „Нестинарска Богородица", „С чуждо слънце в косите" и „Душата ми е храм" Крася Титянова се представя като силно емоционална поетеса. Нейният оригинален начин на писане издава чувствителна душа, дълбока мисъл, безумна любов към хората и природата, нетърпимост към безчестието и злобата. „Излишно е да подлагам на цялостна преоценка изводите на Кеналян, а ми се ще само да изразя съгласието си, че по отношение на определението и за емоционалността тя е улучила в десятката. Защото Титянова действително предпочита да рискува на ретропарада от емоции, вместо да се нареди покорно под знамето на самоцелното формотворчество, развявано от огромна част от представителите на поезия, самодефинираща се като „модерна". Всъщност става въпрос за същата тази поезия, за която звукосъчетанието „емоция" е мръсна дума или, в най-добрия случай, спомен от архаичен етап на литературно развитие. Но ето, че сега една остросъвременна, полиглотно извисена и „пътуваща" поезия гушва емоцията като първородна рожба и я понася гордо, за да я покаже на света. И това на фона на един полуурбанизиран, полустерилен литературен пейзаж, който винаги е считал себе си за самодостатъчен. Как да не и се чудиш и маеш на акъла, но и как да не и се възхитиш за куража!

Знаково стихотворение на Крася Титянова е „Душата ми е храм", превърнато и в песен от дуета Назар и Нино. В тази творба, почетена и с Европейската награда за поезия в гр. Лече, Италия, Титянова експлоатира елегантно теологичната метафорика, за да моделира образно своя духовен свят:

 

Пред царските врати сияя -

излитат гълъби от там.

С теб, о, изповед, ще спрем пред рая:

душата ми е храм.

 

След сенките на ветровете

ти още тичаш чист и прям.

Ела с молитвата на цвете -

душата ми е храм.

 

С магиите на знойно лято

Ще минем под дъгата, знам;

И ще се молим Богу свято -

душата ми е храм."

/„Душата ми е храм"/

А в „Мост от думи" религиозната риторика е средство лирическата героиня да се потопи в реминисценция за скъп човек, ползвайки интимността на второ лице единствено число:

 

Веднъж ли първата заря

след сън за теб ме е задявала?

И като ангел аз творя,

без да забравям и за дявола.

 

С възкръснал страх разбрах, че е

отсечен дънер мойто минало,

но в летораслите тече

кръвта на слънце неизстинало.

 

Загубил залези и дни

и всички думи на надеждата -

везната ми не наклони

стрелка към щастие. И веждата

 

на месеца бе божи знак,

прикрил тъгата на тополката,

тъй както пчелният рояк

в меда си сладък крие болката.

/"Мост от думи"/

 

Поезията на Крася Титянова е философско-изповедна. Истините в нея са дълбоко изстрадани, защото преди да извървят своя път до сърцата на читателите те са я разтърсвали с поливалентната драматичност на съпреживяващата интелектуалка. Това са емоционални натрупвания, в които прозират и бунтът срещу условността на битието /"Докато съм с криле"/, и носталагичната въздишка по есента /"Не носи радост есента"/, и романтичното съзерцание на природата /"Акварел"/.

Навярно това присъствие на антропоса дори и в най-констативните описания на неживата природа придава на поезията на Крася Титянова онова усещане за искреност, което се излъчва от всеки неин ред. Душата на нейната лирическа героиня трепти като струна в синхрон с разбирането, че поезията е преди всичко умъдрена хронология на чувствата. На нея не и е нужно да имитира битки за социална промяна, понеже стремежът към нея изплува съвсем естествено, но това вече не е порив към революционно обновление на обществото, а по-скоро импулс за нравствено прераждане на личността. А нима това не е поредното доказателство, че няма нищо по-неясно от вододела между граждански ангажираната и т.нар. „интимна" лирика? Стихотворения като „Похищение", „Песен с почти нереален бемол", „Послеслов" вглеждането дълбоко в себе си е всъщност вглеждане в онези скрити съпротивителни сили, които дремят в недрата на човешката душа и които трябва само да бъдат разбудени, за да доведат до промяна на обществото. Това е особено характерно за стихотворението „Унес", в което зад привидно преекспонираната тема за нестинарството се крие един много по-ярък и наситен контекст:

 

Да изгорят очите ми от плач

и мъка да ме връхлети с несгодица

забравя ли сред странджанския здрач

светата нестинарска Богородица.

 

И втурват се в езически набег

жени с икони и очи закръглени.

Усещаме: поставя вятър лек

в.душите ни и в стъпките на въглени.


Сред златен здрач разцъфва любовта.

В небето литва щъркел-дългокракия.

Изпраща с него Господ радостта

по хукналите пътища към Тракия.


От хълма ясен месец прави знак.

Сияе нестинарската ни столица.

Защо да плача! Трепка в юнски мрак

не мълния, а мойта Богородица.

Ей го къде, значи, било поетичното разковниче на стихотворението: в Богородица! Тази същата Богородица, която поетесата уверено нарича „своя", но чието „присвояване" звучи напълно естествено и логично в контекста на това привидно чисто „нестинарско" стихотворение. Затова, може би, авторката с такава лекота прескача географски ширини и меридиани, преодолява пространства, езикови и културни бариери, защото в нейната поезия те са свързани посредством невидимите пътеки на една глобална човешка нравственост. По една от тези „пътеки" Титянова стига и до лиричните пътеписи във втората стихосбирка „С чуждо слънце в очите". Впечатлява, обаче, че дори когато описва чужди страни, тя отново го прави от позицията на българка. Вижда чуждото, но с очите на българка. Възхищава се от чуждото, но винаги с екзалтация, поставена в контекста на българското. Ето как, например, нейната лирическа героиня възприема иноземните красоти в стихотворението „В душата на Франция":

Искам да скитам в душата на Франция. Стина,

щом спомена Бианкур край Париж.

Там Яворов плакал над гроба на Мина,

с Лора скърбял е под месеца риж".


Искам да скитам в душата на Франция. Има

място - там Ханчев видял как рисува

с креди художникът свойта любима,

дето с пороя парижки по Сена отплува.


Какво ще кажете? Уж „с чуждо слънце в косите", уж в Париж, а всъщност в неповторимия роден свят на Яворов и Ханчев! Чудно ли е тогава, че авторката на „Сонет за Колизея" и „Монолог пред вратата на Лоренцо Тиберти" в стихосбирката „Душата ми е храм" говори за бащината къща като за част не просто от домашното, а от световното мироздание?


Тук моето детство обичано мина.

Бе с лик богородичен мама. С тих блян

сърце край топлика на проста камина,

спомни си дъха на липа и тамян.
А в „Предградие" прозвучава и откровена защита на националната кауза, която я сродява с патриотични мотиви, познати още от поезията на Вазов, но прочетени по съвременен начин:

С жестокост, Боже, накажи ме,

но не с лукавство, не - с покой,

пред мен възправя свойто име

подобно глас и съвест Ньой.

Ти нямаш на Версай фонтаните,

ни парка, от възторг да замълчиш.

Но още в нас са живи раните

от теб, предградие в Париж.

На кръст разпъна всичко свято

в измъчената ни душа;

това е мъката, с която

родината ни оглуша.

Ти нямаш свода на балканите

ни гроб, пред който да мълчиш.

И още не зарастват раните

от теб, предградие в Париж.

Нужно е да имаш сетива за обществено значимото, за да концентрираш в едно поетично издихание горестта на цял един народ и то като част от лично преживяното. Затова, може би, безкомпромисното взиране право в очите на трагичните събития звучи не като банален публицистичен реквием, а като своего рода поетизация на историята, в която границата между поетично и патриотично е само условна. Виждаме, че в лиричното възкресение на спомена за Ньой доминира не просто възмущението от един несправедлив политически акт, колкото емоционалното сияние от това възмущение, което отдалечава поезията на Титянова от стотиците недоносчета на римуваната публицистика. Нейната лирика е своеобразен барометър на всичко онова, до което се е докоснала през живота си. Поетесата се вписва естествено в образа на приказна фея, за която, като че ли, е нужно само едно докосване с вълшебната пръчица до тема или мотив, за да се превърнат те в поезия така, както и най-краставата жаба от приказката е в състояние да се превърне в принцеса.

Скок от чуждоземските полушария до родния чернозем се наблюдава и в творбата „И с пулс на странджанските нестинарки":

Българийо, гергеф, извезан с фрески,

Аз дишам твоя въздух с дъх на рози,

С иконостасното небе не Левски

под Ботев връх с тракийски коловози.


И си припомням сватби и трапези,

Смирени дарове в момински ракли,

Мълчанието будно на онези

завери, изгорели като факли.

Драматичното звучене на някои от стиховете в двата сборника ги извежда извън тесните рамки на моментната поетична рефлексия. В тях като мембрана трепти стаена вътрешна борба. В „Опази от тайфун Термопилите" тя се мотивира с непреодолимото усещане, че времето е неотменима съставка от душата на нейната лирическа героиня:

Ти отново запрятай ръкавите,

мери с унции съвест и фриз;

остани, възродила и нравите,

по-ранима, с по-жертвен каприз.

Част от тебе е времето. Дланите

носят вис - ти си с Бога „на ти".

Не с молитва - с гласа на камбаните

оскърбените обезсмърти.

Горните стихове като че ли са призив на авторката към безкраен полет на духа. Обликът на лирическата и героиня се очертава в читателското съзнание с почти релефна плътност. От тези морални набези, от призива за щурм срещу спокойствието, започва и усложняването на поетическото самосъзнание у Крася Титянова, за да еволюира до заразяващ нравствен оптимизъм и убеденост в необходимостта от промяна. Тази убеденост оцелява в елегично-пастелната мекота на стихове, чиято тема не може да се окачестви нито като авангардна, нито като непозната. По вапцаровски просто и по ханчевски затрогващо ни докосва нравствеността на авторката в едно толкова близко до нашите сетива стихотворение, каквото е „Голямата къща":

До днес като пролетна птица с крило ни

прегръщаше в зноя в дъжда и студа

голямата къща с две бели колони,

запели в зори с лястовичи гнезда.

Тук моето детство обичано мина.

Бе с лик богородичен мама...С тих блян

сърце край топлика на проста камина,

спомни си дъха на липа и тамян.

Познато ви е, нали? Но очевидно стремежът на поетесата е не да стряска с абстрактни внушения и космическа метафизика, а да я открие в обикновените чувства и мисли, достъпни за всяко човешко същество.

Крася Титянова е поетеса на космополитичното съзерцание, но това не пречи в неговата тъкан да бъдат вплетени и нишки, изплакани като сълзи. Този своеобразен „националкосмополитизъм" блика отвсякъде. Той ни наблюдава носталгично с очите просто на всяка метафора, тъй като е литературно продължение на духа на самата авторка - противоречив, търсещ, пътуващ в света на хората, но и в своя собствен свят. Породен от умъдрения нравствен максимализъм на поетесата, той не може да не дълбае дълбоко в кладенеца на всяка вина, дори да е затънал до гуша в тинята на еснафското неразбиране и отрицание. Но може би точно това непреодолимо желание за нравствена разплата, за реабилитация или възмездие, е основният двигател, който завихря турбината на поетичните и внушения. Неспокойната словесна повърхност на изображението спонтанно разлива вълните на вътрешното напрежение, натрупвайки постепенно все повече и повече емоционален експлозив, но не за да подготви с това взрив в поантата, а за да предаде на слога особена сантиментална неравноделност, канализирана удачно в стройните катрени на силаботоническото стихосложение. За щастие Титянова е избегнала изкушението на лесното разрешение и затова класическата и привидно преднамерена рамкираност на тези стихове не се е принизила до самоцелна ритмична „шпакловка", целяща да компенсира логически или идеен дефицит. Целта е цялостно методично-образно внушение, открило най-удачния за себе си „калъп", в който да се излее. Трябва ли тогава да ни учудва, че отсъствието на внезапни и неочаквани вариации внушават усещане за идейно закалена ценностна система? И макар в тоя ритъм някои да долавят далечни повеи от ритмичните схеми, открити още в началото на миналия век, те, бидейки възможно най-точен отговор на структурните императиви, наложени от идейното съдържание, са не само единствено възможни, но и единствено легитимни от литературна гледна точка. И все пак, въпреки демонстрацията на завидна яснота и еднопосочност на внушенията, дълбоко в себе си Крася Титянова е по своему колеблива и противоречива. И това е неизбежно, защото само там, където има противоречия и колебания,само там е в ход идейно и литературно търсене. Всъщност поетичните „Осанна!" и „Разпни го!" на Титянова често показват само една от възможните посоки на нейното поетично прицелване, защото на практика възможните остойностявания на нейния нюансиран идейно-естетически калейдоскоп са много повече. От тук идват и сантименталните изблици на патриотичен патос, и носталгичното завръщане при спомена за покойната и вече дъщеря.

В нощта, когато ти изчезна

като звезда - далеч от нас,

изписках, паднах като в бездна,

раззинала пламтяща паст.

/"Молитва"/

А в друго стихотворение, посветено на същата тема, пасивното съзнание преминава спонтанно в състояние на съпротива:

Аз не притварям цяла нощ клепачи,

Преглъщам сълзи, мятам се без сън.

Сърцето ми в покруса денем плаче,

не виждам детска радост, птичи звън.

Гори ме мъката на жарка клада

И зноят сипе в раните ми сол.

Светът не ме развлича с пролет млада,

без глас задъхвам се от главобол.

Уби мъчител дъщеря ми...Може

децата да измъчва днес на кръст.

...Аз падам коленопреклонно:

- Боже,

спаси ме и ме превърни на пръст!

/"Без глас"/

Очевидно и за авторката на горните стихове, както и за един Иван Динков, например, поезията е съпротивление и борба. Съпротивление срещу историческа или правна несправедливост, срещу престъпна посредственост и егоизъм. Твърде прибързано е, обаче, да се твърди, че това е основната поанта в разнолика поезия като тази на Титянова. Защото какво е борбеното, например, в едни стихове, в които авторката описва баладичната атмосфера на лятна нощ, в която старата като света двойка между мъж и жена вървят в море от лунна светлина:

 

Нощен полъх в косите ни нощни дъхти.

С теб вървим под ръка. Светът не съществува.

Аз съм плаха весталка, а тръпка неясна си ти -

рони кръстчета люлякът и ни целува.

 

А светулкат лунички из твойте коси.

Сдържан плач на наивност. Сълзи неизкусни.

Как е хубаво с плач на щастливка да си,

с малка тайна тъга и изпръхнали устни.

Чета горните стихове от стихотворението „И любов!" и ми е трудно да си представя по-удачно намерен „неологизъм от глагола „светулкам". И неволно си пожелавам подобни стихове все по-често да „светулкат" в тъмата на съвременната българска поезия...

Станислав Марашки