На Веселото гробище всички обичат да се забавляват за сметка на Еней, единствената жена - гробар в света. Ето и сега са я излъгали, че гробището ще се мести, заради финансови далавери, а труповете ще се транспортират за по-бързо с "трупопровод".

 Еней обаче не е просто впиянчена балама, на която останалите гробари са внушили, че е медиум и шегичката за бъдещето на гробището далеч не е просто шега... Еней се оказва въвлечена във вихъра на спекулации, изнудвания и корупция, показвайки за всеобща изненада, че е апетитна жена, съобразителен касоразбивач, че може да управлява манастир и спаси лудница...

Първата премиера на комедията се състои в Театър „Одеон” в Милано на 4 септември 1964, под режисурата на Дарио Фо, а съпругата му Франка Раме изпълнява ролята на Еней.
На 27 март 1970 е първата българска премиера на „Седмо: кради по-малко!” (както е цялото заглавие на пиесата) в Сатиричния театър. Постановката е на Гриша Островски, а ролята на Еней е поверена на Невена Коканова и Мариана Аламанчева. В тогавашното разпределение участват също така:
Първи гробар, Луд, Полицейски инспектор – Климент Денчев
Втори гробар, Луд, Съдия – Коста Карагеоргиев
Трети гробар, Луд, Изнуден – Петър Пейков
Директор – Светослав Пеев
Ковчегофоб – Никола Анастасов, Вели Чаушев
Игуменка – Цветана Гълъбова
Уличница, Монахиня – Златина Дончева, Божидара Цекова
Професор – Димитър Манчев
Полицай – Веселин Павлов

Блестящ актьор, известен режисьор, един от най-популярните италиански драматурзи на ХХ век, Дарио Фо с десетилетия привлича вниманието на критиците и поклонниците на театъра. Способността му да въздейства върху аудиторията е сравнявана с тази на Савонарола, а пиесите му с успех се поставят по всички континенти. Новината за присъждането на Дарио Фо на Нобелова премия за литература през 1997 поляризира общественото мнение в Италия и като всичко, свързано с него, от една страна предизвиква буря от възторг, а от друга – вълна от негодувание. И независимо че Дарио Фо не е член на италианската комунистическа партия, една фраза на съпругата му Франка Раме по повод наградата е тиражирана масово както сред левите, така и сред десните медии: „Има Бог и той е комунист!”
Като творец Дарио Фо избира непрекъснатата борба. Неговата независима, смела гражданска позиция, острите пиеси – фарсове, откровената критика към обществената система, управляващите и отделни лица, добрали се до властта, неизбежно му печелят врагове. Тормозен от медиите, арестуван, пребиван на улицата, преживял отвличане на съпругата си, той преминава през 47 съдебни процеса, както и забрана да посещава САЩ.
Дарио Фо е автор на над 70 пиеси, най-известните и поставяни от които са: „Архангелите не играят флипер”, „Случайната смърт на един анархист”, „Няма да платим, няма да платим”, „Отворена брачна двойка”, „Изабела, три каравели и един мушморок”, „Грешката е вярна”, „Мистерия – буф”, „Не всеки крадец е мошеник”.
„Дълго време у нас в Италия имаше желязна цензура и трябваше да поднасям в прикрита форма, в един до известна степен робски език моята сатира, политическите си убеждения. Трябваше да измислям алегорични ситуации, за да целя в една посока, а да улучвам друга. Пиесите ми са построени така, че в театралната форма мога да включа събития на деня и публиката да има впечатлението, че текстът е завършен половин час преди представлението… Зрителят е моят мотор, моят режисьор. Попивам всяка реакция на публиката и подчинявам своите реплики и жестове на това, колко дълго и силно се смеят хората, колко дълбоко е мълчанието и сериозно изражението на лицата им.”

„Където е властта, там е политиката. Където е политиката, там е лицемерието. Където е лицемерието, там е негодуванието. Където е негодуванието, там е недоволството. Където е недоволството, там е болката. Където е болката, там е страданието. Където е страданието, там е трагедията. Където е трагедията, там е самотата. Където е самотата, там е изкуството. Където е изкуството, там е протестът. Където е протестът, там е свободата. Където е свободата, там е животът. Където е животът, там е творецът. Където е творецът, там, за съжаление, е властта.”
Дарио Фо

Дарио Фо е роден на 24 март 1926 в Санджано, на границата с Швейцария. Бащата Феличе Фо е железничар и семейството често се мести, в зависимост от неговата работа. Феличе е любител-актьор, социалист по убеждения. „Имам лицето на Арлекин – несиметрично и месесто, с опулени очи. Нося чертите на хитър селянин и слуга от северните долини. Наследник съм на своя дядо по майчина линия – земеделец, известен разказвач из областта. Като момче сутрин се качвах на каруцата му, натоварена със зеленчуци. За да привлича купувачите, дядо съчиняваше притчи, в които гротесково се оглеждаше реалният живот. Именно той и неговите приятели ме научиха на театралния занаят. Всяка вечер се събираха в кръчмата и аз слушах възхитителните им истории. Дядо казваше: „Хора, разказвайте за себе си, за да сложите край на невежеството!“ Още като дете Дарио Фо се увлича от рисуването и през 1940 започва да учи сценография в Художествената академия „Брера“ в Милано. По време на Втората световна война семейството му укрива партизани – антифашисти и организира канал за преминаване на границата с Швейцария, спасявайки евреи. На 17 години Дарио е призован в армията, но успява да фалшифицира демобилизационна заповед, с което избягва изпращането на фронта. В края на 1944 се записва във военно-морските сили, за да разузнава за партизаните. След 2 месеца дезертира и до края на войната се крие в изоставена ферма. „Валеше сняг, ядях корени... Това е един от най-страшните епизоди в живота ми.“ През 1945 Дарио Фо се прехвърля да следва архитектура в Политехническия институт в Милано. Започва да пише – импровизирани монолози, сатирични скечове и полуфантастични разкази. В края на 40-те и началото на 50-те години в Италия вариетето е особено популярен жанр. Известният актьор Франко Паренти предлага на Дарио да участва в представлението „Седем дни в Милано“, което привлича вниманието на критиците към младия Фо. През 1951 той изпълнява по националното радио RAI серия хумористични монолози – политическа сатира, замаскирана като библейско повествование. Цензурата спира предаването, но Фо вече си е спечелил достатъчно популярност и решава изцяло да се посвети на театъра. „Да, следвал съм и архитектура, и живопис, но се подадох на съмненията. Ще се продават ли моите картини? Модата в живописта прекалено бързо се мени. Архитектурата и строителството пък са потънали в корупция, а мен това ме отвращава. Исках да протестирам и се оказа, че театърът е добро средство за протест. Още повече, че там се събират хора, на които им харесва да ме слушат.” Скоро в Милано започват изявите на естрадния театър „Паренти – Фо – Дурано“. По това време Дарио Фо се запознава с Франка Раме. „Беше толкова красива, че дори градският транспорт спираше, когато тя вървеше по улицата. Със седмици не смеех да я погледна, докато веднъж Франка не ме притисна с целувки зад кулисите.“ През 1954 двамата се женят и от този момент стават неразделни партньори и в живота, и на сцената. Франка Раме произхожда от род на потомствени пътуващи актьори, в чиито семеен архив се пазят сценарии за комедии още от 15 век. 1955–1957 Дарио Фо работи в киното като сценарист, художник и актьор. През 1957 дуетът Фо – Раме прави своя дебют в миланския „Пиколо Театро“ и тръгва на турне из Италия. През 1959 основават „Трупата на Дарио Фо и Франка Раме“. Политическите събития през 60-те години и най-вече войната във Виетнам подтикват Дарио Фо към нов етап в творчеството му. Той става най-яркият представител на „политическия театър“ в Италия и организира „Нуова сцена“. С тази формация, финансирана от италианската комунистическа партия, показва спектакли и в най-отдалечените краища на страната, по площади и фабрики. Комедиите на Фо се превръщат в агитационна пропаганда, призоваваща към класова борба. Неговата сатира е насочена не само към управляващите буржоазни партии, но и против политиката на италианската компартия. През 1970 Фо и Раме напускат „Нуова сцена“ и създават независимия театър „Ла Комуна“, в който заявяват крайно левите си позиции. В края на 70-те години двамата пишат в съавторство пиеси, посветени на проблемите на жените в съвременното общество. През 1981 Университетът в Копенхаген присъжда на Дарио Фо престижната награда „Сонинг“, която той посвещава на Франка. През 90-те Фо продължава да представя на сцена новите си монолози до 1994, когато преживява инфаркт и се оттегля от активна дейност. През 1997 получава Нобеловата награда за литература „за това, че наследявайки средновековните шутове, порицава властта и авторитетите, защитава достойнството на угнетените“. През 2006 Дарио Фо прави опит да се кандидатира за кмет на Милано, но остава втори на предварителните избори за кандидат от ляво-центристката коалиция. На 13 октомври 2016 Дарио Фо почива на 90 годишна възраст.

Ивайло Христов (1955) завършва актьорско майсторство при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (1980). Работи като щатен актьор в Сливенския драматичен театър и Театър „Българска армия”. Изиграва над 60 роли и е носител на редица театрални награди. Професор е по Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ.
Като актьор се е снимал в 30 игрални и телевизионни продукции. Режисьор е на филмите „Емигранти”, „Приятелите ме наричат Чичо”, „Стъпки по пясъка”, а последният - „Каръци” печели Голямата награда на Московския международен филмов фестивал.
Режисьор е на голям брой постановки, сред които: „Ножица – трепач” от Брус Джордан и Мерилин Ейбръмс ,„Завещанието на целомъдрения женкар” от Анатолий Крим, „Нощен квартет” по Уди Алън и Майкъл Стюард (Театър „Българска армия”); „Клюки от ада” от Жан Ноел Фенуик, „Боси в парка” и „Любов № 2” по Нийл Саймън (НДТ „Сълза и смях”); „Самотният запад” от Мартин Макдона, „Заешка дупка” от Дейвид Линдзи-Ъбер (Театър 199 „Валентин Стойчев”); „Търси се стар клоун” от Матей Вишниек , „Херкулес и Авгиевите обори” от Фридрих Дюренмат (НТ „Иван Вазов”); „Белградска трилогия” от Биляна Сръблянович, „Лейтенантът от Инишмор” от Мартин Макдона, „Да играеш жертвата” от братя Преснякови („Модерен театър”); „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт, „Кривите огледала” от Дейвид Линдзи-Ъбер (МТ „Николай Бинев”); „Провинциални анекдоти” от Александър Вампилов , „Шаферки” и „American beauty” от Алън Бол, „От червения плъх до зелената звезда” от Алексей Слаповский, „Щрихи към един портрет” от Василий Шукшин (УДТ – НАТФИЗ).

ЕКИП:
превод – Светозар Златаров

сценична версия и постановка – Ивайло Христов
сценография – Марина Янева
музика – Кирил Дончев
хореография – Татяна Соколова

Еней – Йорданка Стефанова
Ковчегофоб – Михаил Сървански
Първи гробар, Първи луд, Полицейски инспектор – Стефан Додуров
Втори гробар, Втори луд, Съдия – Боян Арсов
Трети гробар, Трети луд, Първи полицай, Пазач – Пламен Великов
Четвърти гробар, Четвърти луд, Втори полицай, Крадец – Стелиан Радев
Директор – Константин Икономов
Уличница, Втора монахиня – Екатерина Георгиева
Първа монахиня – Ирина Първанова
Игуменка – Добрина Гецова
Изнуден – Богдан Казанджиев
Професор – Пламен Сираков