Родена в Стражица, Маргарита Станева е сред най-новото поколение утвърдени писателки. Израства и учи в морската ни столица Варна, след което завършва руска филология в СУ „Св.Климент Охридски”, рработи и като учителка. Според нея, за да отразиш реалистично една действителност с нейните герои, трябва да се потопиш в нея, да заживееш в нея с героите, които ще опишеш. Така се раждат романите „Две жени и един мъж” и „Зовът на сърцето”.
Като млада авторката печати очерци и разкази в столични всекидневници и във вестниците „Литературен фронт” и „Пулс”. Печели конкурси за очерци, разкази и романи. Издава две книги с разкази и разкази и новели.

В столицата работи в няколко всекидневника. Постъпва на работа в кремиковския вестник, защото тогава безмилостно действа законът за жителството. От обстановката край нея и хората, с които се среща, се раждат романът „Докосване” и пиесата „Инженер Игнатова”. Съдбата на тази великолепна пиеса няма щастлива реализация, защото във Военния театър се появява пиеса с подобна героиня – „Инженер Нулева”.
Пиесата „Закъснели откровения” също се ражда от живота. Авторката работи като коректорка в столичен вестник – нощен труд с голямо напрежение. Особено в малките часове на нощта, когато вестникът закъснява за графика си. Театърът искаше да открие сезонът с нея, но авторката предпочита да я втъче в роман – така се ражда романът „Вик”. Следва романът „Признанието”, посветен на ерудираната, изключително талантлива писателка Севда Костова, търсила сюжетите на романите си из световната история.
Последният роман на Маргарита Станева „Поколения” е в две части. Замислен е отдавна и най-после го реализира. Първата част „Невероятният залез” обхваща събития от края на Втората Световна война и годините непосредствено след нея. Водещи герои са три сестри - млади жени и техните съдби в следвоенната обстановка. Всяка различно възприема действителността – бурна и проблемна. Втората част на романа - „Изгревът” е представена от младото поколение. Наши съвременници - наследниците на трите сестри. Тя е в печат. Скоро авторката завърши и последния си роман „Моята изповед”. Главната героиня е лекарка. Своята реализация очаква и последната творба на Станева - романът „Този невероятен живот”.

ТВОРЧЕСТВО:

НЕВЕРОЯТНИЯ
откас от романа

Не беше разпечатала и три писма – на вратата се почука кратко, настоятелно. Само един човек в редакцията имаше този маниер. Преди да каже “влез”, на прага застана Иван Мавродиев, човекът с недостижимото самочувствие. То крещеше отдалече. И с право! Мавродиев го носеше като медал за отличие навсякъде. В този на вид недодялан мъж прозираше артистичност. Подсказваше я поезията му – нищо че не беше издал книга, нали публикуваше в печата! Подсказваха я статиите му, поместени винаги горе, на четвъртата – литературната страница, оградени в сепващо окото каре. Още при третата им среща в неговия кабинет той не я запита може ли да я целуне. Стана важно зад бюрото, пристъпи тежко, приглади сресаните назад коси – черни, чупливи, и със същата ръка притегли Мария към себе си. Тя усети гъделичкането на острите мустачки по бузата. Не се отдръпна, необяснима сила я покоряваше. После мустачките потънаха в нежната кожа край устните. “Харесваш ми! Искам да си моя!” Нямаше “моля”, “Какво ще кажеш, ако...”. Две кратки изречения, в които се побра страстният дух на поезията му, на литературните статии, на очерците му. Без да ги ограждат в каретата на вестника, материалите му сами се ограждаха в паметта на читателите. Мария беше възторжена почитателка на безспорния талант на своя колега. “Е, кажи кога?” Тя се почувства безсилна да устои на зашеметяващата енергия и вътрешната сила, които излъчваше цялото му същество. Сложи глава на рамото му, каза:”Тази вечер може ли?” “О, кей!” беше отговорът.
- Как е моето момиче? – запита той от вратата с такава категоричност, че гласът му беше в състояние да увери и най-обезверените, и хората в коридора, и самата нея, че тя е неговото момиче! Безсилни сме да опонираме.
Мария се усмихна с очи, после с устни – добре очертани, леко прилепнали.
- Като теб. Отлично.
- Радвам се да го чуя от моята Мария.
Затвори вратата и седна без покана на единствения свободен стол зад отсрещното бюро. Преплете пръсти. На безименния блесна рубина на голям златен пръстен. Подарък от баба му след дипломирането. Носеше го като скъп за сърцето предмет – с гордост, с признателност към старата.
- Току-що завърших статия за литературната страница. Главата ми пламна. Седмица ме мъчеха проблемите. Сериозни, крещяха за перото ми. Днес седнах зад машината с торбичка инат на бюрото, казах си7 “Сега или никога!” Ти си първият човек, когото срещам след родилните мъки. А това говори много, нали?
- Благодаря.
……………..
Колкото кратки да биваха нощите й с Иван Мавродиев, Мария имаше усещането, че след тях е заредена с невероятна вяра за пълното с изненади бъдеще, защото то понякога я плашеше, в хората, които – барометър на сърцето подсказваше – не винаги биваха искрени. Една нощ с Иван Мавродиев не беше само страст и желание, тя носеше пречистване на духа от гнили мисли, от коварна мнителност. Ласките му бяха малко груби – като маниера, който уж се нуждаеше от корекция, а заемеш ли се с нея, виждаш, невъзможно е.
………………..
Мария забравяше за времето, отлиташе в друг свят, лишен от болки и притеснения – необозрим безкрай ... Беше мислила много за любовта, но не си я представяше, не беше я срещала такава.