Стефка Балджиева е не-традиционен художник с богат творчески опит. За период от 20 години тя има 22 самостоятелни изложби и над 5000 нарисувани картини. Инженер по професия, научен сътрудник по физика на твърдото тяло,през 1985 г. тя претърпява автомобилна катастрофа, която променя изцяло възгледите и за живота. Въпреки постигнатите върхове като инженер-изследовател, тя се отдава на детската си мечта да рисува. Водена от силата на емоциите, започва да твори направо с пръсти, нанасяйки маслените бои върху платното.

Сюжетите идват един след друг, без предварителна нагласа, какво ще бъде нарисувано. Раждат се митични образи, абстракции,пейзажи, цветя... Така през 1990 г. Стефка Балджиева прави първата си изложба, която преминава с небивал интерес, отразен и от медиите. Това дава увереност на не-традиционната художничка, че трябва да посвети живота си на рисуването. Следват много изложби, в които Стефка Балджиева показва скокове в професионалното си развитие и става част от художествените и културни прояви, създавайки огромна гилдия от почитатели. Творчеството на художничката носи силно емоционален заряд, защото в него присъства невидимият свят на човешки чувства. Стефка Балджиева е носител на три златни отличия за принос в съвременната живопис, едното от които е с международно признание (Дубай, 1999 г.). Методиката й на рисуване е отразена в енциклопедията „Кой кой е в България”. Нейни картини има в частни колекции в САЩ, Канада, Германия, Русия, Гърция, Македония, Израел, Венецуела и др.

Ранно детство

Родена съм на 18 септември 1957 г. В София. Детската ми мечта е била да стана художник, което свое желание съм заявявала от най-ранна възраст. Тъй като съм била много тихо и безпроблемно дете, никой от домашните не е обръщал особено внимание на безкрайните часове, които съм прекарвала с лист хартия и цветни боички, свита в някой ъгъл на стаята. За тях това е било нормално занимание за момиченце, което не посещава детска градина, а се отглежда по “правилата” на любящата баба, чието име нося. За първи път получавам поощрение за детското си творчество от бивш преподавател от Художествената академия, чието име никой от родителите ми не е запомнил. Били сме на някакво екскурзионно летуване в Родопите с доста голяма група туристи. По това време съм била 5-годишна и разбира се в раничката си съм носела боички и блокови листа, за да не се разделям и там с любимото си занимание. По време на един от преходите по пътя сме срещнали човек, който води магаренце, натоварено с дърва. Явно гледката ме е впечатлила, като дете израстнало на “жълтите плочки” в София, защото вечерта, когато сме се прибрали в хижата, аз съм нарисувала видяното. Това, което помня беше, че един възрастен мъж от групата ме погали по главата и каза, че като порасна, ще стана художник и ще правя изложби. Това за мен беше най-голямата награда, която получих това лято. След години, когато родителите ми разказваха за пореден път тази случка, споменаваха, че художникът настоявал пред тях да ми се обърне специално внимание на заниманията, защото съм имала дарбата да рисувам. Изумявала го способността 5-годишно дете да рисува с толкова точни пропорции човешко тяло и това на животно. Съветите му обаче не били приети насериозно. В училище Имах щастливо детство и по нищо не се различавах от връстниците си. Училището ми вървеше безпроблемно. В душата ми обаче продължаваше да тлее оня незабравен копнеж по рисуването. С нетърпение очаквах часовете по изобразително изкуство, защото там попадах в магическия свят на един голям за мене човек и известен понастоящем художник - Кеазим Исинов. Тогава той беше млад даскал в 36 основно училище “Максим Горки”. Обожавах начина му на преподаване и сякаш минавах в друго, нереално измерение. Веднъж той ми каза да доведа родителите си в училище. Искал да говори нещо с тях. Със свито сърце предадох информацията за предстоящата среща. Не знаех с какво съм се провинила точно аз, която попивах всяка негова дума, докато съучениците ми се мажеха с боите и плискаха вода по пода. Часовете се нижеха бавно, докато чаках родителите ми да се върнат от училище. Нямало нищо особено - безразлично съобщиха те. Учителят ми просто искал да им каже, че рисувам добре и че ако искам… Това дори остана недоизказано, защото веднага поучително започнаха да ми обясняват колко несериозно занимание е рисуването. Художниците преживявали едва-едва, нямало работа за всички, повечето рисували само плакати за кина и т.н. Все доводи, които да оправдаят тяхното твърдение, че единствената им дъщеря трябва да има сериозна професия. И че е по-добре да помисля за кандидатстването си в езикова гимназия, отколкото да си “мътя” главата с вятърничави идеи. След този разговор нещо в мен се пречупи и аз ритуално изгорих на балкона цялото си детско творчество. Бях на 14 години и така драматично сложих края на една мечта, за която смятах, че никога не може да бъде събудена отново. Инженерна реализация Годините минаваха и аз вече бях укротила детските си фантазии да стана художник. Родителите ми бяха доволни, когато прекрачих прага на Висшия технически университет в София. Бях амбициозна студентка, но специалността, която учех ме смазваше от чертане и различни проекти, свързани с конструиране на безброй машинни елементи. Когато вкъщи осъмвах над чертежите, майка ми казваше: “Какво толкова се оплакваш, нали обичаше рисуването...” Господи, какаво нелепо сравнение! Така завърших специалността “Технология на металите” и поех по пътя на инженерната реализация. Явно съм родена под щастлива звезда, защото попаднах в научен институт, където имаше “Лаборатория за изследване структурата на металите”, а тази работа касаеше познания в областта на атомната физика. Започнах специализация отново във Висшия технически университет, за да изуча тайната на електронната микроскопия – метод на изследване, почти непознат за онова време. Още нямяше въведено скенерно изследване в медицината, когато аз работех на чисто нов сканиращ електронен микроскоп, за мой късмет пристигнал по стара заявка на бивш колега, който той не е успял да дочака. Ако някой е виждал какво представлява изображението на обект под електронен микроскоп, той ще ме разбере за магическото въздействие на прекрасните “картини”, създадени от странни неземни форми, създадени от структурата на някакъв метал. Задачата ми обаче беше не да изпадам във възторг от наблюдаваното, а да определям причината за разрушение на метала и то в много сериозна област – енергетиката. Всяка грешка можеше да доведе до тежки последствия, както за съоръженията в ТЕЦ-овете в цялата страна, така и за работещите хора. Независимо от това, аз се влюбих в професията си. Работех с желание и голяма амбиция да науча колкото може повече в сферата на атомната физика. За няколко години изкачих стълбицата на всички научни степени. Пред мен се разтваряше една нова Вселена, до момента на... Катастрофата Беше 1985 година, месец август. Разгарът на лятото беше отпратил в отпуска почти всички колеги, когато от ТЕЦ “Варна” съобщиха за спешно и наложително изследване на метала на едно енергосъоръжение. Трябваше да се пътува с оптични микроскопи и други лабораторни прибори, за да се направи “металография на място”. По онова време законът ме освобождаваше от командировки, тъй като имах две деца, едното под 3-годишна възраст. Поради липсата обаче на други специалисти, аз заминах с техническия екип, който трябваше да ми подготви участъците за изледване на спрялото енергосъоръжение. Пътувах със самолет, а техническият персонал – с микробус, натоварен с необходимата апаратура. Когато тръгвах за летището, внезапно ме обзе усещането, че излизам от дома си за последен път. Някаква буца заседна в гърлото ми, но аз бързо прогоних тези мисли, като отдадох всичко на нервното напрежение преди полета и на факта, че оставям децата... Пристигнах благополучно, за три дни свършихме работа. Всичко вървеше по план. В деня на отпътуването ни към София, рано сутринта трябваше да се обадиме в административния отдел на ТЕЦ “Варна”, за където бяхме тръгнали с буса. Беше 7.30 часа, когато за последен път си погледнах часовника. След секунди последва удар, всичко се завъртя пред очите ми, като за кратко усетих, че се преобръщаме, а сандъците с апаратурата ме затрупват и смазват тялото ми. Беше 15 август, празникът на Голяма Богородица... Ще изпълня детската си мечта да рисувам Това си повтарях стотици пъти на ден, докато лежах неподвижно, вперила поглед само в една точка на тавана. Бях само на 28 години и вече бях постигнала много неща в живота. Не можех обаче да приема факта, че не мога да движа тялото си, докато децата ми ме гледаха неразбиращо и питаха защо не мога да ги прегърна. Затварях очи и си представях, че сядам, после се изправям и тръгвам... И един ден чудото стана. Бях сама в стаята, когато тръгнах... Спомних си за обещанието: “Когато проходя, ще изпълня детската си мечта да рисувам!” Почувствах се безкрайно щастлива. Душата ми беше свободна да избирам сама. Възстановяването ми вървеше невероятно бързо и аз скоро по собствено желание и “напук” на лекарите се върнах на работа. Ежедневните задължения ме поглъщаха изцяло – децата, работата, семейството... В мен обаче беше настъпила някаква промяна. Не само аз, но и другите я забелязаха. Преди бях стеснителна, не можех да заявявам собствените си желания и се съобразявах с другите. Може би претърпяната злополука ме бе накарала да преосмисля и да подложа на преоценка живота си и стойностните изражения за мен самата. Заживях с чувството, че дареният ми за втори път живот не е случайно и че ми се дава шанс да направя това, което не съм имала възможността преди да направя. Започнах да обръщам повече внимание на дребните неща, радвах се на изгревите и залезите, усещах, че в мен израства едно ново АЗ, което може да заяви себе си и да се бори за покоряването на целите. Често нощем сънувах, че рисувам приказни картини, които на сутринта не помнех. Тези сънища продължиха за период от около две години. Сутрин се събуждах отпочинала и заредена с много енергия поемах обичайните задължения, когато един ден внезапно решение ме осени точно в средата на работния ден и ... Реших да си купя бои Никога не бях рисувала с маслени бои. По онова време специализираната книжарница за художествени материали се намираше на площад “Славейков”. Влязох уверено, но веднага след въпроса на продавачката, какви точно маслени бои искам, за малко се смутих. За да не покажа липса на познания относно професионалните наименования на цветовете, посочих с пръст няколко тубички, които виждах под стъклото на витрината. Веднага попитах за четки. “Нямаме – отговори неохотно дамата. – Елате след месец, ще има внос от Китай”. След като не можах да получа и удовлетворителна информация, от къде мога да намеря платна, защото разбрах, че художниците сами ги опъвали и си “бъркали” по незнайни рецепти грундовете, си тръгнах за вкъщи. Не знаех какво ще правя с тубичките, които стисках в ръцете си, но имах чувството, че съм открила неземно съкровище. Първата картина Нарисувах я върху картонен капак от кутия за обувки. Поради липсата на четки, започнах да нанасям боите направо с пръсти. Изпитвах невероятното усещане, че се пренасям в някакво друго измерение. Въпреки, че не знаех какво правя, душата ми ликуваше. Аз рисувах! Скрих от близките си сътвореното от мен, въпреки, че миризмата на масло пробуди подозренията им. На сутринта, когато погледнах тайно “картината” видях, че картонът е пропил боите, а бялото изобщо липсваше. Измежду тубичките под витрината бях пропуснала съществуването на този цвят, който впоследствие разбрах, че е най-важният! Без да ме види никой, изхвърлих творбата си. Вечерта, след като се прибрах от работа открих в мазето стар фазер, вероятно гръб от някаква мебел. По пътя на инженерната логика обработих плоскостта с безир, за да не попиват боите и след като всички заспаха, нарисувах първата истинска картина, в който присъстваше и бялото. Получи се някакво абстрактно изображение, но за мен там присъстваше цялата Вселена. В единия ъгъл на картината имаше голямо око, което с нещо респектираше... Нарекох творбата “Окото на Разума” и изпълнена със щастие и особено удовлетворение си легнах. Това беше най-пълноценният и зареждащ сън, който някога съм имала. По-късно, след няколко години, в едно телевизионно интервю с мен, в дикторски текст цитираха думите, изречени от баба Ванга, че “...отгоре ни следи едно Голямо око, такова, каквото присъства в картините на Стефка Балджиева”. Но това беше само началото. За няколко месеца след създаването на първата картина се появиха още десетки платна, на повечето от които присъстваха митични и мистични образи: Тутанкамон, Жрицата с третото око, Разпятието в различни импресионистични варианти, Исус... Когато заставах пред празното платно, не знаех какво ще се получи. Ръцете бързо нанасяха боите, аз бях като страничен наблюдател на творческия процес. Хората около мен бяха изумени от това, което виждаха. Бройката платна растеше, вкъщи вече нямаше къде да се стъпи, когато мой познат, по-късно приятел и директор на Асоциация “Феномени”- инж.Стамен Стаменов, настоя тези картини да видят бял свят. Първа изложба През месец юни 1990 г. 83 картини бяха представени в първата ми самостоятелна изложба, която беше експонирана в салона на бившия младежки дом “Лиляна Димитрова”. Тогава още не знаех, че това е най-големият обрат в живота ми. Незнайно откъде още от самото начало тръгнаха тълпи от хора, които споделяха, че творчеството ми имало силно въздействие върху психо-емоционалния свят, било разбираемо откровение, неподправено от помпозни елементи и предназначено точно за обикновените хора. Наблюдавах как някои посетители се връщат отново и отново, стоят с часове пред някоя картина, други дори плачеха... Нещо непознато за мен се случваше и аз вече знаех, че съм необходима на хората. Това чувство ме изпълваше с усещането за пълноценност, нещо, което не бях изпитвала никога преди това. След неочакваният и небивал успех на изложбата, след толкова много срещи и разговори с хора, които оставяха частица от съдбите си у мен, аз взех генералното решение да се откажа от инженерната си професия и да посветя живота си на рисуването. Осъзнавах, че това е авантюра, и то в момент, когато като научен работник бях на върха на професионалната реализация с още много възможности, но аз предпочетох пътя на житейското изпитание да служа на хората. Какво по-голямо щастие от това, да даряваш красота, да изповядваш душата си в багри... И така, за период от 20 години... Създадох над 5 000 творби и направих 22 самостоятелни изложби Картините, нарисувани от мен през годините имаха различни сюжетни присъствия, както и многобройни техники на рисуване, които сама откривах. Не потърсих никаква школа по живопис, нито пък дори и консултация с художник. След 1992 г. при откриването на изложбите ми вече присъстваха представители на художествения елит – художници, преподаватели от Академията, архитекти, критици, изкуствоведи. Едва тогава осъзнах, че творбите ми не са само емоционални откровения, но имат и художествена стойност. Незнайно как бях овладяла тайните на перспективата, динамиката на формите и цветовите съчетания. При разговори с художници, те единодушно споделяха, че се справям добре и че за да остане стилът ми истински и неподправен, нямам нужда от допълнителна “школовка”. Изумлението им обаче, че рисувам без четки си оставаше. В интерес на истината много пъти опитвах, но не се получаваше. Единственият инструмент, който ползвам е шпаклата. Когато през 2000 г. направих изложба в българското посолство в Лондон, лично по покана на нашия посланик Валентин Добрев, сред чуждестранните гостите от дипломатическия елит имаше ценители на изобразителното изкуство, които споделиха пред мен, че ги вълнуват самите творби, а не това, как са нарисувани. Това беше моментът, в който престанах да афиширам, че не ползвам четки. А и вече доста хора започнаха да показват “чудодейни” картини, рисувани с пръсти, без да могат да обяснят, защо творят така, или пък изтъкваха някакви свръхспособности, което имаше опасност да комерсиализира такъв род “творчество”. Лично аз се дистанцирам от обединяващото понятие “рисувано с пръсти”, защото това може да касае създаването както на уникални творби, така и долнопробни “мазаници”, които уронват авторитета на добрите творци, каквито наистина се родиха през годините. Когато през 1997 г. за първи път застанах очи в очи с проф. Светлин Русев, дошъл да разгледа 10-тата ми юбилейна изложба в галерия “Сезони”, аз изтръпнах от ужас. Очаквах “присъдата” на корифея, но изненадващо за мен, той сподели, че бил посещавал и други мои изложби, за да се увери сам, че нещата, които представям, могат да бъдат наречени професионални картини. Когато го попитах, каква оценка дава на творчеството ми, той много кратко и лаконична каза: “Можеш, дерзай!”. Въпреки, че имах вече създадена почитателска аудитория и се радвах на доброто отношение на академичните художници, за мен тази оценка беше много важна и тя ми даде още по-голяма увереност в това, което правех с много любов. Рисувах всичко: пейзажи, цветя, човешки тела, абстракции... Имах няколкогодишен период, в който акцент в творчеството ми бяха композициите с цветя, разгърнати на фона на пейзажи или абстрактни и космически изображения. При откриването на една от тези изложби, Петър Константинов – председател на Общонародно сдружение “Мати Болгарии” каза: “Това не са просто цветя, а портрети на цветя. Или още по-точно – портрети на човешки души”. Точно по това време г-н Контантинов участваше в създаването на 7-томна “Енциклопедия на изкуствата”, в която бе отразил и моето творчество като уникална методика на рисуване. Емоционалното начало в творчеството ми илюстрира финия свят на човешките чувства и всичко онова, за което думите са слаби, за да изкажат преживяването. Обичам да казвам, че всеки един цикъл картини, събрани в екпозиция, всъщност е роман, написан с багри. Ако човек успее да го прочете, може да научи много както за автора на творбите, така и да получи откровения, за които по една или друга причина не се говори. Картината е отражение на човешката душа и трябва да може да комуникира с разнородна аудитория, като провокира освен чувства и размисли, така и да отговаря на философските търсения на личността. Повечето ми почитатели, които притежават мои картини споделят, че не само картините не са им омръзнали като част от интериора, но и всеки ден откриват нещо ново. Може би това е така, защото в творчеството си аз влагам единствено позитивни настроения и повече от 20 години рисувам рисувам Любовта във всичките й измерения. Изложби, награди, колекции, галерия и собствена школа Първата награда, която получих през 1992 г. беше златната значка на Мати Болгарии, връчена ми лично от председателя на общонародното сдружение – проф. д-р Петър Константинов. През 1995 г. бях удостоена със статуетка “Златен феномен” за нетрадиционно творчество от Асоциация “Феномени”. На международен конкурс за млади импресионисти, проведен в Дубай през 1999 г. получих златен медал и диплом. През 2001 г. колекция от 50 картини получи оценка от най-големият аукцион в Лондон – “Сотбис”. И днес тези картини се представят и предлагат от голяма лондонска бизнесорганизация. За период от 20 години имам създадени около 5 000 картини, представени в 22 самостоятелни изложби, от които в чужбина са: през 1997 г. - във Варшава и през 2000 г. – в Лондон. Участвала съм и в други общи международни изложби, но по-голямата част от творчеството ми е останало тук, в България. Това е въпрос на мое лично предпочитание, защото най-големите ми почитатели са българи и не търся “известност” навън. Картини в частни колекции имам в Русия, Англия, Канада, Израел, САЩ, Гърция, Венецуела, Германия, Македония, Полша и др. През месец юли 2009 г. открих собствена галерия, в която почитателите на моето творчество могат да имат постоянен достъп до най-новите ми творби. В галерията си обучавам и хора по изцяло авторската си “Методика за рисуване на подсъзнателно ниво”. Създадената от мен “Школа по нетрадиционна живопис и арттерапия” за 9 години се наложи не само като професионално звено за откриване и създаване на таланти в областта на изобразителното изкуство, но и като център, в който се води успешна терапия срещу стреса, напрежението и други неразположения, свързани с динамичното натоварване на нашето ежедневие. Арттерапията е свързана с активното участие на индивида в творческият процес, което дава възможност по естествен път да се ликвидират много психологически и емоционални проблеми, за които дори и модерните прийоми на психологията не могат да помогнат. Методиката, по която работя няма аналог в световната практика и е изцяло създадена от мен в продължение на много години, през които аз представях само собствените си творби. Днес се радвам на постиженията на много обучени от мен хора, които не само, че промениха живота си, но и направиха изложби, като: Евгения Тотева, Мария Игнатова, Кирил Стоянов, Невена Бискупович, Петя Ахтарджиева, Фани Молова, Лиляна Краева, Жулиета Стоянова и др.

КОНТАКТИ:
E-mail: Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Мобилен:(+359) 888 998 557

www.baldjieva-art.com/