„Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет“ – думали старите хора и сякаш за моите баба и дядо ставало на въпрос. Захвърлени, те оцеляват и при най-критичните обстоятелства. Илинденско-Преображенското въстание за тях не е било само историческо събитие, а част от родовата памет, драма, кървава епопея. Връщам се 123 години назад, за да възкреся една човешка съдба, започнала с първия изстрел на бунта в Пирина.

- Бабо, разкажи ми за срещите ти с известни комити, за престрелките и важни събития, ставали в родния ни дом – сипех любопитните си въпроси към баба Ката, като бях малка.
Тя ме поглеждаше с уморените си лазурни очи и мълчеше.
- Ти, бабо, си героиня! Какви неща си преживяла! – не спирах с детската си настойчивост.
Тогава тя приседна до мен и каза:
- Каква ти героиня?! Що за живот бе нашия… - въздъхваше тежко, а аз се чудех дали и тежаха спомените или годините, а може би скърбеше за загубените близки. – Питаш за престрелките? Питаш за борбата? Ами ще ти кажа, чедо, та да знаеш. Страшно бе – кръв, стенание, безпокойство кой ще оцелее. Спира дъждът от куршуми, за да изляза с децата и пукотевицата продължава… Къщата ни три пъти е горяла до основи, интернираха ме, емигрирали сме… А ти ме питаш за интересни събития. Не мога да изброя колко сълзи съм проляла, колко страхове съм брала. Не е за разправяне, чадо…
Наведох засрамено глава, защото моето детско въображение си представяше колоритни екшъни и стрелби като по филмите. Виждах епичното и геройството, а едва сега разбрах, че борбата има и други измерения. Пречупена през индивидуалния човешки живот, тя придобива друга – жестока реалност. Лозунгът „Свобода или смърт“ е потресаващ, когато е част от съдбата ти.
Рядко виждах баба Ката. Живеех в София и само през ваканциите й гостувах в град Гоце Делчев. За мен градското дете низането на тютюн бе висша форма на игра и забавление. Харесвах баба, въпреки че малко съм била при нея. Въпреки напредналата възраст тя бе силна, здрава и работлива жена. Възхищавах се на непреклонния й дух, който я бе съхранил през годините. Животът й бе като летопис на българския стремеж за освобождение от игото.
Родена на 2-ри август 1903 година още с първото си дихание тя бе поела мириса на барут и жертвоготовност, бе закърмена с болката и себеотрицанието на българите от Македония. Борбата за свободата бе трасирала целия й живот, не само защото се е родила именно в този изпълнен с надежди и трагизъм ден, когато за пореден път е изпепелено желанието на българите от Македония да бъдат свободни.
Връщам се 123 години назад към онази протяжно дълга първа августовска нощ на 1903 година. Времето сякаш е затаило дъх, за да могат мъжете да доуточнят плановете за въстание, да излъскат пищови и ками. Нощта бавно вдига булото си, за да даде възможност за дълга прощална прегръдка между любящи съпрузи, родители и деца, близки и авери. От сутринта ще настане време разделно – ще започне жътва, но не на избуялите ниви, а на изкласилите национални страсти за свобода и независимост. Сърпът на смъртта ще покоси едни, ще почерни други къщи, но дали ще поят земята с потта или с кръвта си за българите от Драма вече нямало разлика – те били вдъхнали глътката на свободна Санстефанска България и не можели да се примирят с новите пранги на робството.

Замислям се колко родолюбие и жертвоготовност трябва, за да пожертваш всичко – живот, имот, семейство, само и само да имаш правото да се наречеш българин. Стотици хиляди българи изостават родна стряха и земя, жертват живота си, нарамвайки оръжие в името на една свята цел – обединението на България. Някои загиват, други излежават 100-годишни присъди, а трети поемат с по една бохча в ръка към освободената част на родината, загърбвайки най-свидното – бащино огнище. В потока от бежанци е била и моята прабаба Яна – млада невеста, копнееща за шепа човешко щастие.
Както в целия Пирин и в тяхното неврокопско село зреело въстание. Като свито сърце пред очакване на буреносните събития се сгушило пиринското село Обидим в гръдта на планината-кърмилница. Кървавочервеният изгрев за първи път не радвал ранобудните селяни, защото прекъсвал последната им спокойна като милувка нощ в родните им места. След час нищо нямало да бъде като преди, защото първият изстрел на бунта щял да преобрази хиляди човешки съдби.
Моят прадядо Илия, като повечето мъже в селото, почиствал пушката и оглеждал за последно снаряжението си, докато прабаба Яна като сянка шетала около него. Като другите невести и тя подготвила белите везани ризи за милите си братя, за обичания си баща, за недомилвания си съпруг. Насълзените очи се срещали и си говорели без думи, искали да запечатат тези мигове за вечността, защото бъдещето било неясно. След кукуригането на петлите всеки поемал по ненаписания още път, който му била орисала съдбата.
Щом пукнала зората, Илия се навел да целуне по главичките заспалите си невръстни рожби. Притеглил Яна до гръдта си, а тя не спирала да оправя пояса и ризата му. Едва сдържала буцата, която спирала дъха й. Искала да го изпрати с босилек и здравец, да му се усмихне насърчително. Тревогата обаче я обземала все по-осезателно. Олекнало й, когато снажните ръце на Илия я притеглили до мъжката гръд. Притихнала като гълъбица и чувала само мощните удари на сърцето му. Те й били достатъчни, защото сърцата не можели да прикрият бурята от тревоги, надежди и страсти, които бушували в душите им. Мислела си, ако можеше да спре времето и да останат така навеки слети заедно. Две мощни ритвания на малко краче ги извадили от унеса.
- Дяволчето малко още неродено иска да хортува с татка си – засмял се гърлено Илия и допрял длан до утробата на Яна. – Да кротуваш още малко, чадо мое, та като се справи с душманите, баща ти да те извади на бял свят и да вдъхнеш ти свободата. Искам да дишаш друг въздух – не на робство и ангария…
Яна не сдържала сълзите си, но не искала да тревожи Илия и да му каже какви предчувствия разкъсват душата й.
- Дръж се, Яно! Ти си жилава жена. Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целуни ме, душо, и пази теб, пази и децата. Башибузукът заприижда ли, бягай с другите, не ме чакай! Аз ще ви найда…
- Божке, Илия, защо така става! Бог да те пази, живот мой, внимавай! – кръстеше се Яна и сърцето й се късаше от страх.
Дълго гледаше след съпруга си, който пое към уговореното място, а скоро пукотът на пушките показа, че връщане назад няма.
- На кого ни оставаш, Божке ле, на кого? – проплака като в просъница Яна.
Нямаше време да се мае, тъй като всеки миг децата щяха да проплачат. Запретна ръкави да опече хляб, издои козата. Едва тогава поседна малко, защото бременността й бе напреднала. Беше в деветия месец и четвъртата й рожба трябваше всеки момент да се роди. „Ех, тия мъже, не можаха ли малко да изтраят?“, мислеше си Яна, докато обличаше и хранеше малките. На вратата я спря свекърва й.
- Яно, стегни бохчата и тръгвай с другите жени за Чепино.
- Не мога, мамо, как ще изоставя Илия? – възропта Яна.
- И вчера ти казах, дъще, и сега ти го повтарям. Млада си, но аз помня какви кланета бяха след юли 1978 г., когато ни върнаха в Османската империя. От башибозука милост не мой да чакаш. Нищо живо не ще оставят – ни дете, ни невеста. Затуй аз ще остана да се грижа за мъжете, а ти тръгвай! Колкото по-рано, толкова по-голяма е надеждата за теб и децата.
Прабаба ми се двоумила, но когато и съседските жени тръгнали към Свободна България, тя ги последвала. Стегнала бухчата с най-нужното, привързала я за гърба. Гушнала малките момчета, третото се хванало за полата й. В началото групата била цяла, но колкото повече слизали от планината и наближавали Неврокоп, толкова повече ходът на бежанците се ускорявал. Околните селища също въставали и жените избягвали големите пътища. Отвсякъде се чували гърмежи, към групата се присъединявали жени и старци. Разказвали ужасии. По-бързите се отцепвали от групата. Всеки гледал да спаси себе си.
Яна изостанала, тъй като трудно изкачвала планинските върхари, бавели я децата, коремът й тежал. По пладне сложила върху бохчата и 4-годишното, най-голямото момче, тъй като краката не го държали. Не чувствала ръцете си, снагата си, а в утробата болката станала непоносима. Щом мръкнало, се привлякла към някаква нива и притихнала. Нахранила малките и склопила за кратко очи в плаха дрямка. В падащата нощ се очертавали огньове – селата горели. Току я стряскали отминаващи гласове – чувала и турска, и българска реч. Притискала към себе си децата като уплашена кошута и примирала. „Ето още малко да почине и тръгва“, мислела си, когато изведнъж болките я прорязали като с нож. Разбрала, че ще ражда.
- Божке ле, какво да правя? Богородице, помогни! – простенала Яна, но бързо завила заспалите рожби с престилката и запретнала полите на фустата.
Контракциите я разкъсвали. Тя прехапала устни, за да не издава стон. В туй време чула да шумолят слънчогледите до нея. Сърцето й спряло да бие, очите й се бялнали от ужас. Прикрила с гръб децата и зачакала.
- Ти ли си тук ма, Яно? – чула шепот и видяла прегърбения силует на баба Катерина от горната махала.
- Аз съм… Ух, че ме уплаши! – прекръстила се прабаба. – Реших, че е някой гавазин.
- Ти не напредваш бързо, ама аз съм по-зле. Краката не ме държат. Видях от хълма как се шмугна в нивата и реших да те последвам… Докато дотътря старите си кокали дотук –нощта падна. Ти какво си се разпасала такава? Сякаш път не те чака – огледа я старата жена.
- Ще се мре, стрино Като, ще се мре! – изхлипала Яна. – Болките почнаха… Раждам.
Запъхтяна възрастната жена поприклекна и запретна ръкави.
- Туй дете кат бащичко. Бунтува се! Свободата иска... Не чака да свърши бунта. Баш като Илия – луда глава, ама нейсе – поприхвана баба Катерина Яна за корема и леко я притисна. – Давай, булке, като е писано тук да раждаш, така да бъде!
Преди да се прекатури луната след полунощ, Яна държеше в ръце новороденото. Прабаба забърсала малкото телце, повила рожбата си и я захранила с млечице. Сълзите и целувките се редували, защото не знаела какво да стори. Две ръце имала – как да носи четири рожби. В този миг лумнал и Неврокоп, гърмежите се чували все по-отчетливо.
– Ставай, Яно! Грабвай децата и бягай! – рекла й баба Катерина.
- Как да бягам? Как да ги нося всичките? – завайкала се Яна.
Страхът, ужасът и безсилието я стъписали.
- Оставяй бебето и спасявай кожата – побутнала я възрастната жена. – Мисли за отгледаните, мисли за себе си.
Яна качила на гръб по-голямото, притиснала към гърдите си малките момчета и хукнала към гората да се скрие. Тичала като обезумяла, кръвта се стичала по краката й, а децата притихнали в нея сякаш предусещали трагедията и безизходицата. Младата жена не била на себе си. Обръщала се да тръгне назад, но като виждала огньовете и чувала в тъмното плач и стенание, хуквала отново напред ни жива, ни умряла.
- Божичко Господи, прости ми! Помогни ми, Майчице Божия! Запази отрочето ми – мълвяла тя през пропуканите устни.
Решила като съмне, да се върне и да го вземе. Крояла планове Яна как да скрие в шубраците трите и да се върне за новороденото. Дори ги покрила в коренищата на едно дърво, но те започнали да плачат неудържимо. Яна се върнала да ги успокои и точно тогава пред очите й се разиграла кървава драма. Долу на пътя няколко разпасани мъжаги застигнали и заклали като пилци група деца, жени и старци. Трепереща, разчорлена като озверяла вълчица, Яна впила пръсти в телцата на мънечките и когато всичко утихнало, взела да катери върха на планината. Знаела къде е проходът, трябвало да стигне там колкото се може по-бързо и да търси спасение в Княжество България. Само да стигне дотам! Силици вече нямала...
Как се добрала до Чепино прабаба не помни. Приютили я там познати в дома си. Дали й храна, подслон, но тя не се примирявала. Сърцето й покой нямало. Питала се дали Илия е жив, какво е станало с братята й, с баща й. Най-голямата й кошмар обаче бил плачът на новородената й рожба. Кърмата избивала през ризата й, на буци станали гърдите й, а тя все за момиченцето говорела.
- Какво сторих, Боже! Грях извърших, детето си захвърлих – вайкала се тя безутешно.
Хората я жалели. Казвали й да не цеди млякото. Нужда нямало. Млада е, пак ще роди. Яна била глуха за думите им.
- Моето момиченце сигурно е живо. Лежи и ме чака. Ще се върна да си го взема – не спирала да нарежда тя.
- Полудя ли тази Яна? – шушукали околните, но не знаели как да приглушат мъката й.
Чудото станало!
Седмица по-късно на портата почукала възрастна жена.
- Яно, бързо идвай, Яно! – викнала жените.
Баба Катерина стояла на прага на двора, на две превита с малко вързопче в ръце.
- Вземи, Яно, момето! Нося ти го прегладняло, зажадняло за майчина ласка…
Прабаба не знаела да плаче ли, да се смее ли. Прегърнала рожбата си и само едно повтаряла: „Благодаря ти, Божичке! Чу молитвите. Детенцето ми е живо. Чудото стана…“
Баба Катерина разказала, че сърце не й давало да остави новороденото на произвола на съдбата: „Той Илия мре за нас в селото, живота си дава да ни има, а аз да оставя отрочето му да почерни земята.“
Животът така се стекъл, че след време моята баба Ката се взела с дядо ми Кочо, който също бих хвърлен при раждането, но на бунището. Родили се близнаци, но акуширащата баба не знаела. Оставила го на сметището след като изродила Ангелина. Тогава излязла плацентата и тя ахнала: „Ами, аз какво хвърлих на боклука?“
Отишли, разкъсали плацентата, взели дядо ми и предсказали: „Туй момче е родено с късмет. Щом е в риза родено, куршум няма да го лови!“
Тъй и станало. Дядо е голям революционер, деец на ВМРО, участва в щурма на двореца при Младотурската революция. Неговият архив се съхранява в музея, а случки от дейността му са описани от писатели в доста книги. Той никога не бил раняван, въпреки че бил в четата на Александър Буйнозов, писар на Тодор Паница, участвал в кървави сражения. Живота събра двете захвърлени деца, за да ни има нас. Пък нека някой да опровергае народната притча: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет“.
Антоанета ТИТЯНОВА

 Повече можете да чуете в предаването "Джинс - Родът на Антоанета Титянова" - 

Чуйте интервюто "Родена на Илинден"