Банер
Банер

 Очаквайте скоро на пазара новата книга на  астроложката на сайтът „България без граници” Станка Ангелова.

 

Иван Милчев

Иван Силвестриев Милчев е роден на 31.01.1910 г. в село Расово, област Монтана. През 1928 г. завършва педагогическо училище в град Лом. Учителства в родното си село от 1929 до 1931 г. Следва романска филология в Софийския университет от 1932 до 1934 г. През 1941 г. завършва ШЗО. Офицер е в Берковица от 1943 до 1948 г. Участва като командир на батарея във Втората световна война. От 1949 до 1952 г. е редактор на в. “Народна трибуна”. Работи в Държавно военно издателство от 1952 до 1970 г. Завежда редакция “Поезия” в издателство “Български писател”. За пръв път печата през 1930 г. в списание “Угари”.

Пише стихове на военна тематика и стихове и поеми за деца. Превел е от руски език книгите “Стихотворения и поеми” от Дмитрий Кедрин и “Избрана лирика” от Пастернак. Негови стихове са преведени на английски, немски руски, френски и др. езици. Член на СБП. Автор е на книгите: “Поле”, стихотворения (1931); “Пост на мира” (1950); “Жътвен поход”, стихове (1951); “Бойци”, поема (1952); “Дядо Фрати си изпати”, поема за деца (1953); “Пътища и хора”, пътепис (1955); “Три поколения” (1955); “Пленникът от Коджедо” (1956); “Небето в капчица роса”, стихове (1957); “Поеми за войника” (1958); “Весели строители”, стихове и поемки (1967); “Да се откриеш”, стихотворения (1968); “Осъществяване”, лирика (1968); “Едноименници славни, чудни и забавни”, стихове за деца (1969); “Летни изненади” (1969); “Лакомото зайче” (1970); “Насаме със себе си”, лирика (1970); “Стихотворения и поеми”, избрано (1970); “Веселият парад”, стихотворения за деца (1971); “Смешни момчета”, поема за деца (1972); “От десетия етаж” (1973); “Лирично ежедневие” (1974); “Преоткриване”, лирика (1974); “Неуловимото”, стихотворения (1976); “Оня далечен мой свят”, повест за юноши (1978, 1986); “Великата обич” (1979); “Неспокойни стихове” (1979); “Избрана лирика” (1980); “Откровено”, лирика (1982), „Автопортрет” (1982), „Закъснели признания” (1985), “Равносметка”, лирика (1986); “Метаморфози”, лирика (1989). Умира на 27.12.1992 г. в София.

ТВОРЧЕСТВО :

НОЩЕН ДЪЖД

Плющи дъжда, разнищил мрака,
ридае с вятъра капчук,
врата дрънчи, свисти клонака
и всеки стон, и всеки звук
се втурва в моя дух печален –
с тъгата ми в едно се слял.
А образът ми огледален
тече по мокрите стъкла
и се криви, и се размива,
и сякаш сам на тоя свят
с дъжда нанякъде отива –
към някакъв библейски ад –
разкъсан, разглобен на части.
Знам, трябва пак да се сглобя,
но чезнат цялости, контрасти
и все не пасват по ръба.
И си припомням с умиление
как монолитно бях излян.
Сега отломки разпилени
текат по мокрите стъкла…
И все така ли тук ще чакам
да светне пак, да дойде ден?
Плющи дъжда, не се наплакал,
бушува парка разярен,
а аз в страха си непонятен
се виждам свършил – ням и сам.

Почука ли се на вратата?
Бълнувам може би. Не знам…

 

НЕУЛОВИМОТО

Полузима. Полупролет. Сън.
Или тръпка подир сън, не зная.
Цъфнало кокиче. Лански трън.
Ручей бистър с тънък лед по края.
В долче под напъпила бреза
се белее изтъняла пряспа,
пряспата лежи като коза
с пълно виме, стигнало до храста.
И тече накъм дола кафяв
струйка лъкатушеща и тънка.
В ручея ледецът уж е здрав,
а се пука весело и звънко,
и разтварят клепчици от клей,
и ме гледат, лъскави и влажни,
пъпките с очите на дете.
И не знам дали това е важно,
но и с мене става нещо тук –
нещо непонятно и мъгляво
без черти, без име и без звук
се кълби в гърдите ми отляво…
И си мисля, омагьосан, тих:
щом открия точното му име,
ще прозвънне песен или стих.
Ала то е все неуловимо…


ВНЕЗАПНО НИ НАПАДНА…


* * *

Внезапно ни нападна остър студ,
замръзнаха поточета и вади,
изви се вятър разярен и луд,
докара сняг по урви и ливади.
Довчера земния затоплен скут
димеше цял задъхан в изпарения
и пъпките се пукаха с копнеж –
бе почнало голямото творение,
възславяно от птичия цвъртеж,
от вятъра, от листите зелени.

Но ето, че под тоя късен сняг
измамените пъпчици загиват.
А никому ненужния трънак,
посрещнал пролетта недоверчиво,
през лятото ще се разцъфне пак…
Изглежда, същото в душите става,
че от природата и ний сме част:
доброто много лесно залинява,
а лошото е жилаво у нас
като трънак – на всичко устоява…

 

НЕИЗБЕЖНОСТ

Ще си отидеш ти безшумно,
тъй както впрочем и живя,
и няма никому да хрумне
да си припомни за това,
как тоя свят докрай погълна те
и много нещо разруши
във твоята душа – прокълната
да мисли, страда и греши.

А пък живота неизменно
ще си върви по своя път
и от материята тленна
все нови форми ще цъфтят.
Той вечно ще се обновява
и вечно ще си бъде млад,
и пак търсачите на слава
ще торпилират тоя свят –
с помпозни речи и реклами,
прикрили си себичността
и пак в незримите си драми
ще се погубва скромността.

Ще си отидеш като вятър,
над равнините прошумял,
и като облак, над земята
дъжда си летен неизлял.
В едно невзрачно томче само
ще стенат твоите мечти
сред туй мълчание голямо,
с което тъй привикна ти…

 

ЗЕМЕТРЪС

Дойде внезапно, неочаквано.
Усетен бе в един и същи миг
и по един и същи начин
в палати, вили и коптори.
И се забравиха еднакво
спорове, обиди, ежби и омрази,
разпаднаха се глинени величия,
пропукаха се всякакви различия
и всеки хукна да спасява себе си.
Защото равенството беше пълно.

Само майките, останали си майки,
забравили за себе си,
се втурнаха да си спасяват рожбите.
И всичките - еднакви.
Защото раждаха еднакво
и рожбите им бяха все еднакви.
За някакви си няколко минути
човекът си възвърна
своето първоначално равенство.

Но разтревожената, разлюляна земна плът
внезапно пак задиша в равномерен ритъм.
Страхът атавистичен се стопи.
Животът влезе в своето корито.
И всички хукнаха да заздравяват
своите пропукани различия…

 

 ПРЕДПРОЛЕТ

Висулки ледени сълзят
и в езерото звън се сцежда,
бразди и облаци горят
с едва усетена надежда.
Събуждат се от сън дълбок
и корени, и плодни пъпки,
снага разкършва тих поток
в предпролетни сребристи пъпки.

И уж душата е сама
сред хълмите привидно пусти,
а както в кратката земя
раздвижват се у мен предчувствия.
С парлива радост, че съм жив,
вървя към себе си уверено
и щом съм толкова щастлив,
изгубеното е намерено.

И, щом, тревожна, мисълта
като сърна-родилка дири
закритие и тишина,
то значи - тайнството напира.
То значи, че самият аз
прониквам като сок в нещата.
то значи, че дошъл е час
за най-великото зачатие.

 

ПЪРВИ СНЯГ

На Елисавета

Стъклата днес са бели,
прозрачни като сън
и първи сняг се стели
молитвено навън.

Светът е омагьосан,
(а може би и аз),
до мен заставаш боса
и той потъва в нас.

Вали. Мълча. Ти също.
От нежност обладан
и без да се извръщам,
докосвам твойта длан.

Ти цяла си излята
от благост и добро
и зарад теб земята
блести като сребро.

И зарад теб небето
е тихо като храм -
от нещо си обзета,
но от какво, не знам.

Не знам и не гадая.
Стоиш до мене ти.
И бялата ни стая
нанякъде лети…

***

на жена ми

Малкият остров,
белият остров -
далечното наше видение!

Ний имахме своите полюси,
и свойте мънички айсберги,
и бялата наша самотност.
Как можеше да предполагаш,
че мене ме има,
как можех да зная,
че ти съществуваш?

Но ето -насрещните пътища наши
се търсели денем и нощем
и плували, плували, плували
към своята точка на срещане.

Как дойде оня миг на пробуждане,
оня миг на докосване,
на преливане и на сливане?

И започна голямото преоткриване
на малкия остров,
на белия остров -
осъщественото наше видение!

 

ПРИВЕЧЕР

Детска врява избухна навънка
и страхът ми се скъса на две,
и убегна ми римата звънка,
неоткрита у мен с часове.

И застанах сърдит пред стъклата:
пак разпалена детска игра:
победените търсят разплата,
победилите викат ура.

И гневът ми притихна полека.
И размислих се не на шега.
Колко века е страдал човека,
детски вик да дочувам сега.

И разбрах: моят стих е ненужен,
ако тия деца не спаси…
Над града пада здрач теменужен
и, спокойна, нощта го гаси.

 

СЛУЧАЕН УРОК

Бе февруари - сив, мъглив, безснежен.
А паркът - оголял, покрит с нагар.
Замрял над ланските листа, наежен,
той сякаш бе опърлен от пожар.
Но ето - нещо тупна на земята
и прошумяха сухите листа.
Опашка пухеста се в миг замята,
краче заринка пъргаво пръстта.
Открила нещо, жадно го захрупа
доволна катеричката. Разбрах:
бе празна вече нейната хралупа.
Ала това не буди в нея страх.
Защото не от алчност лятос трупа
зърна и жълъди неспирно тя,
защото има мъничка хралупа
едничко за да победи смъртта…

Отминах гузно. Че ме досрамя.
За себе си.
         За алчните
                  по цялата земя.