Светослав Славов е роден през 1939г. в София. Сменил е различни занимания и професии – инженер-металург, доктор на науките,програмист, преподавател в Алжир, гледач на кучета в Немския център в София, охранител. И най-неочаквано и за самия него – поет. През 2009г. излиза книгата му „Настроения”, която съдържа около 200 стихотворения. Надява се тя да не бъде последна.

ТВОРЧЕСТВО:

ЛЕТОПИС НА СМУТНОТО ВРЕМЕ
Из спомените на Св. Петър - пенсионер

Припомням си смутното време -
най-тачен е, който краде
и всеки тук иска да вземе,
а никой не ще да даде.

В началото - всички държавно -
крадяха без свян и без страх,
заводи делиха по равно,
а всичко отиде при тях.

Животът им - лъскав, охолен
и вечно купонът тече,
но никой не беше доволен
от взетото вече парче.

И, няма от вас да го крия,
че казах, макар и смутен:
”Оставям ги аз да се бият -
тъй няма да дойдат при мен.”

Убиваха с бяс, без пощада,
но ето ти нова беда -
напълниха с грешници Ада -
там нямаше вече места.

Угрижен, ядосан, признавам
предложих аз изход чудат -
прехвърли Бог с Указ тогава
парцели от Рая за Ад.

И ето, така се захвана -
нарастваше Адът за срам -
накрая и Рай не остана -
та никой не беше за там!

ДУХЪТ Е БЕДУИН

Духът е бедуин - не търси стряха,
била тя и Вселената сама,
дори когато мислиш, че се връщаш,
ти тялото прибираш у дома.

А пък духът - той цял живот се скита,
когато спирал е - не си живял,
щастлив ще си, ако умреш по пътя -
пристигнеш ли - духовно си умрял.

СРЕЩА

По улиците пак безцелно скитах -
сърцето пусто, мисъл ни една
и... ”Ти ли си?” - с уплаха ме запита
в почуда спряла възрастна жена.

“Поляната, небето нежно-синьо,
край нас ухаят полските цветя ...
възможно ли е ... толкова години ...
повяхнала и стара, но е тя!”

В очите й прочетох страх огромен -
тъй молеха ме те да кажа “Не!”,
тъй дълго бе живяла с онзи спомен,
а срещата и него й отне.

Не зная бихте ли ме оправдали,
но срещата бе удар и за мен -
“Госпожо, Вие сте се припознали!” -
отвърнах безразличен и студен.

СИЛАТА НА ЖИВОТА

Скали отвесни, път сред планината
се вие по реката в коридор
и в миг бях смаян – горе от скалата
израснал бе красив и строен бор.

Било отдавна, вятърът прелитал,
не давал на гората миг покой
и в цепнатина тясна сред скалите
от бор могъщ оставил семе той.

Лежало в мрак – там слънцето не свети,
макар тъй малко – на гигант дете,
пропукали зърното дъждовете
и борът в него почнал да расте,

В началото бил нежен, като цвете
и колко смелост нужна е била –
била скалата щит от ветровете,
но корените срещали скала.

Към почва неотклонно се стремели
и все по-силни ставали са те,
години за това отишли цели –
цепнатината взела да расте.

И борът, там високо над реката,
днес с бурите се бори – горд и смел –
уж нежни, те разцепили скалата,
постигнали жадуваната цел.

За детството си спомних – как в квартала
на улицата,сред треви и прах,
спря валяк – скоро улицата цяла
покриха с нещо – бе асфалт разбрах.

Не помня колко време после мина,
но като днес си спомням за това –
асфалтът заприлича на градина
пробит от нежни кълнове трева.

Природата на всеки дава квота
и нищо, си помислих окрилен,
не е в света по-силно от живота
скрит в стрък трева, зърно...или пък в мен.

ПРИКАЗКА ЗА СТРАНАТА, НА КОЯТО
НЕ ДОСТИГНАЛО ВРЕМЕ

В една страна, не толкова далечна,
в едни не тъй далечни времена,
живеели са хора в криза вечна,
макар да не е имало война.

Ще питаш де причината се крие –
живеят всички като в махмурлук –
намира се кой куче да убие,
щом работа се иска – търсят друг.

И политиката е в криза тука –
облаги са единствената цел,
че лесно се намират рак и щука,
но безуспешно търси се орел.

На изборите щедро обещават,
че на земята Рая ще свалят,
страната мъдро че ще управляват,
щом изберат ги – почват да крадат.

”Така не може!”- викнали тогава. –
”Едни в разкош, а други в нищета!”
И, тъкмо щели всичко да оправят,
но пък настъпил краят на света.