Проф. Семерджиев е сценарист, критик, киновед, който вече три мандата е ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“. Свързваме личността му с успехите на съвременното българско кино и театър, той е човекът създал специалността „Драматургия“ в България, която ръководи и сега, изграждайки поколение драматурзи на световно ниво.

Той е създател и председател на Българската асоциация на филмовите, телевизионните и радиосценаристи, член е на борда на Европейската сценарна федерация в Брюксел, а от 2011 г. е изпълнителен директор и вицепрезидент на Световната асоциация на филмовите и телевизионните висши училища - CILECT, със седалище Франция.
Съсценарист, драматургичен консултант и продуцент на филмови и телевизионни проекти за компании в Швеция, Норвегия, Холандия, Естония, Великобритания, Германия, Швейцария, Ирландия, Гърция и България. В навечерието на юбилея на НАТФИЗ журналистката Антоанета ТИТЯНОВА разговаря с твореца за състоянието на българското кино и театър, за младото поколение творци на България.
• 2018 г. е юбилеят на НАТФИЗ като институт и въобще от театралното образование в България. Как ще го посрещнете?
- 70-годишнината e повод за равносметка и за по-млади обществени институции, а за единствената в България академия за театър и кино е очевидно, че тя трябва да е дълбочинна. Националната академия за театрално и филмово изкуство е единствената в тази област, която продължава да функционира и запази образа си, но в същото време го обнови и синхронизира с модерните елементи на образованието в света. НАТФИЗ спечели проект на МРРБ за 3 млн. лв. за реновиране на сградата на Учебния куклен театър и Кинофакултета на ул. “Стефан Караджа“. В момента правим Алманах на завършилите (имаше такъв за 50- и 60-годишнината), силно разширен като информация. Оказа се, че над 90% от всички кадри в киното, телевизията и театъра са наши студенти. Няма випуск, в който 80-90% да не са се реализирали по професията. НАТФИЗе сред малкото висши училища у нас, които имат такава успеваемост.

• Трети мандат сте ректор на НАТФИЗ - много ли е, малко ли е? Как надграждате?
- Когато поех академията, бях на 40 години - най-младият ректор в академичната общност. Смяташе се за невероятно изключение, тъй като в една академия за изкуство, пълна с изключителни хора и творци – доайени на изкуството, като се започне от Людмил Стайков, Стефан Данаилов, Димитрина Гюрова, Надежда Тихова, Снежина Панова, Вера Найденова, Христо Христов… И изведнъж те избраха млад човек. Стъписах се, нямах намерение да кандидатствам, но моите преподаватели настояваха. От уважение към тях се кандидатирах за ректор и изведнъж всички ме подкрепиха. Утвърдените имена гласуваха за колега, който още не е направил почти нищо - това е огромна отговорност. Малцина си дават сметка какво означава на плещите на човек, на когото тепърва му предстои да се развива, да заеме толкова отговорен пост. Разбрах, че трябва да изоставя собственото си творческо развитие и да се посветя на академията всеотдайно -100%. Очакваха от мен промяна по всички фронтове – по линия на методология, на мениджмънт, на човешко отношение, на ежедневна управленческа позиция. Тогава не знаех колко години ще бъда ректор. Предполагах, че ще е за един мандат и след това ще се отдам отново на драматургията, но така се завъртя, че останах и втори мандат. А третият път дойде за мен като пълен шок след прекъсване от 4 години. Работех в чужбина, когато ме убедиха да се върна. Мислех, че вече нямам какво да направя, че каквото съм могъл да сторя като методология, съм го направил. И за себе си се изненадах, че имам енергия, желание и хъс да работя със същите усилия като преди. Миналият мандат направих цял нов етаж, с който разширих с 1000 квадрата пространството на академията с нови сцени, театрални и танцови пространства, ателиета. Предстоящият ремонт ще даде на всички куклени специалности ново усещане за театрално пространство, както и допълнителни възможности за всички киноспециалности. Това е предизвикателна ситуация, която не съм предполагал, че ми предстои. Когато се върнах в НАТФИЗ, си казах: „Трябва да работиш за тия хора, не е редно човек да работи за себе си, щом може да е полезен на обществото“… Може да звучи наивно и налудничаво това отдаването в обществена полза на един човешки живот, но мисля, че това е по-смисленото и достойното за мен, отколкото да се затворя да пиша сценариите и да си правя филмите. Те биха били добри и гледани, но щяха да удовлетворяват моята лична потребност. Сега нямам достатъчно време да работя за себе си - работя за другите и съм щастлив.

• Завършили сте със златен медал Английската езикова гимназия, а се насочихте към киното. Защо предпочетохте ВИТИЗ?
- Майка ми бе до мен от първия до последния момент в моя живот. От дете ми даваше посоката, накара ме да се интересувам от кино и от театър. Тя винаги е смятала, че трябва да се занимавам с изкуство. Въпреки че след английската гимназия бях приет „Международни икономически отношения“, майка ми смяташе, че няма да съм щастлив, ако не се занимавам с изкуство. Даваше ми вяра и ме окриляваше, че това е моята посока.

• Завършили се насочихте към драматургията и създадохте тази катедра, на която сте доайен?
- Завърших кинознание, но винаги съм имал интерес към драматургията. Тогава не съществуваше такава специалност. Режисьорите бяха тези, които пишеха сценариите и ако не си режисьор, не можеше да се занимаваш и да учиш такова нещо. По време на специализацията ми в САЩ през 1990 г. разбрах, че без специализация по драматургия в България няма да има промяна в българското кино въобще, няма да се случи нищо, което да ни извади от тресавището на авторското кино. И досега продължаваме да правим прекалено много авторско кино, но в телевизията поне сме на световно равнище по отношение на сериалите и шоупрограмите. Там ролята на драматурга е изключително важна, защото в телевизията режисьорът няма кой знае какви функции, освен да работи с актьорите. И това го видях ясно в телевизионната структура на „Метро Голдуин Майер“, където специализирах. Казах си, че трябва да го пренеса в България, но ми отне време, защото създадох специалността през 1991 г., но тя стана сериозна едва през 2001 г. Имаше обективни пречки – в 90-те години държавата вреше и кипеше, имаше проблеми - икономически и политически. Съществуваха и субективни причини – хората не вярваха, че трябва да има такава специалност. Сега студентите, завършили драматургия, са в основата на всички успели телевизионни и филмови продукции, които нашумяха. Като се започне с „Възвишение“, „Love.NET“, „Отчуждение“, „Дъвка за балончета“, „Връзки“, „Под прикритие“, „Стъклен дом“, „Откраднат живот“, „Домашен арест“, „Скъпи наследници“… – 90% са написани от студенти, завършили драматургия. Изградил съм 5 души асистенти, които работят перфектно, а съм на 55 години, докато колегите чак след 65 г. започват да мислят да направят 1 асистент. Ето това е голям проблем на българското образование и на нашата академия, което се опитвам да променя. Малко колеги си дават сметка, че не са вечни и незаменими и че някой трябва да останеслед тях.

Говори се, че младите са необразовани, въпреки че българчета са в челото на олимпиадите по математика, лингвистика, информатика… Вие какво мислите?
- В областта на театралното образование НАТФИЗ е един от 14-те учредители на Световната организация на театралните училища заедно с Кралското училище за театър в Лондон, с Националната академия за театър в Сидни, с Централната академия за драма в Пекин, с престижни училища в Русия, Полша, Корея, Япония и т.н. От 7 години лично аз съм изпълнителен директор на Световната федерация на филмовите училища, което също доказва на какво равнище е нашата академия. Любопитна е статистиката за последните 10 години как са се класирали българските студентски филми в световната студентска програма по кино и телевизия. НАТФИЗ е на 37-о място от 180-те най-престижни филмови академии от общо 2200 училища по кино и телевизия в света. Мисля, че това е изключително постижение. Срещам наши студенти, които учат магистратура в чужбина. Казват: “Професоре, нищо ново не научихме - знаехме всичко от бакалавърската степен в НАТФИЗ. Преповтаряхме неща по различен начин с други преподаватели.“
Смятам, че е обидно човек да не си дава сметка за реалната си стойност и сами да се поставяме в положение на догонващи, маловажни и на неинтересни, на бедни, невежи и некомпетентни. При българина това е възприето като манталитет в последните години - все да сме най-нещастни, най-зле и неоправдани.
Интервюто взе Антоанета ТИТЯНОВА