Банер
Щастливеца от Руси Божанов

 Сценичен вариант и постановка – Здравко Митков
сценография – Петър Митев

Алеко - КАЛИН ВРАЧАНСКИ
Ганьо – СВЕТЛОМИР РАДЕВ

Приятеля/Пианист – МАРТИН КАРОВ
Майката на Алеко – ЯНИНА КАШЕВА
Момичето/Любимата на Алеко – АЛЕКСАНДРА СЪРЧАДЖИЕВА
Фердинанд – ЙОРДАНКА СТЕФАНОВА
В ролите на обвиняемите: ИВАЙЛО КАЛОЯНЧЕВ, ПЛАМЕН ВЕЛИКОВ, МИХАИЛ СЪРВАНСКИ
В останалите роли участват: НОНА ЙОТОВА, МИЛЕНА АВРАМОВА, БОЯН АРСОВ

 

МАЙКАТА НА АЛЕКО: Днес сме тук заради убийството на един човек. Но утре може да се изправим пред моралния труп на цял народ! Ако не се стреснем и не изтръгнем байганьовщината от себе си – няма да минат много години и ще се изгубим като народ…Хора, бъдете безпощадни към Ганьо! За да запазим Алеко!

ГАНЬО. И какво? Бай Ганьо – виновен за всичко! Ами вържете ме, бе! Вържете ме, че да мирясаме всички! И аз, и вие, и тия, дето ще дойдат след нас… Да ви кажа ли аз кой е виновен? Да ви кажа ли? Р-о-б-с-т-в-о-т-о!... Не съм виновен аз, и вие не сте… Ако бяхме живели тия петстотин години свободен живот, ако България беше ставала все по-голяма, по-силна, по-богата – сега това ли щяхме да сме – фейлетонисти и убийци?!.... Затова – да осъдим робството и да вървим да си гледаме работата!...

ФЕРДИНАНД. Не се въодушевявайте много, г-н Константинов! Мое първо: той, народът ви… той ви застреля! Мое второ: вие си го заслужихте. И мое трето: вие сам писахте – „Нашият народ е роб! Робуването е за него блаженство, тиранията – благодеяние, раболепието – геройство”…
АЛЕКО. „…този народ е нещастен! Бит от съдбата, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той, изгубил вяра в себе си, е станал практичен и трезвен до безчувственост
ПРИЯТЕЛЯ: В коя страна бихте предпочели да живеете?
АЛЕКО: България.
ПРИЯТЕЛЯМ: Кое име бихте взели, ако го избирахте сам?
АЛЕКО: Пак Алеко… А като псевдоним –Щастливеца!

 

„Битката между идеала и циничния прагматизъм, между тънката чувствителност на таланта и помитащата стихия на примитивния необразован ум е сякаш проклета българска съдба. И тя ни следва и сега – 120 години след убийството на Алеко. Това, за съжаление, се оказва не артистична измислица на надарения писател, а могъщ ураган, помитащ крехкото ни национално ежедневие и днес.
Разчетох пиесата на Руси Божанов „Щастливеца иде“ /Постановката на Сатиричния театъра е със заглавие “Щастливеца“/, писана през 1978 година, като реквиемна фантазия за един застрелян български талант. Видях в нея една тъжна фантазия-размисъл за българската народопсихология. И – не на последно място – като еманация на най-характерното за уродливите българските политически реалности.
Нашето представление не търси литературните прототипи, а пълнокръвните съвременни проявления на този разтърсващ национален конфликт. При нас само превозното средство – файтонът – е старо. Всичко друго са днешните ни мисли, страдания и фантазии. Сатирата ни ще бъде безпощадна и гръмогласна, какъвто е съвременният Бай Ганьо. И каквато я заслужава щастливият патрон на театъра ни. Длъжни сме да се поздравим точно с такова представление за 60-годишнината на тази любима на публиката сцена.“

Думи на проф. Здравко Митков - режисьор на спектакъла и директор на Сатиричен театър „Алеко Константинов“, 2017 г.

Руси Божанов е роден на 13 юни 1925 във Варна. От 1936 до 1941 е възпитаник на Общинския детски дом в София. През 1941 постъпва в Морското училище във Варна, където се присъединява към антифашисткото движение. От пролетта на 1944 е партизанин, а по-късно – командир на отряд „Васил Левски”. Участва в Отечествената война. Завършва Военноморската академия в Ленинград. Служи от 1953 до 1958 в Българския военноморски флот. Четири години е военно аташе във Вашингтон, САЩ. Работи като заместник-главен директор на БТА (1963 – 1967), главен редактор на в. „Отечествен фронт” (1971 – 1975), директор на издателство „Български художник” (1975 – 1976), главен редактор на в. „Литературен фронт” (1983 – 1984). Публикува като журналист в „Работническо дело”, „Народен флот”, „Поглед”.
Автор е на пиесите „Щастливеца иде” (1978), „Знамето”, „Кладата”, „Снежният човек” и на книгите „Над Египет няма облаци”, „Виетнамски дневник”, „Аз съм Токио”, „Америка и десетте божи заповеди”.
Умира на 20 декември 2001 в София.

“Вярвам, че Алеко Константинов не остана труп по пътя от село Радилово към Пазарджик. Той продължи през годините и звънчето на файтона се чува и в наши дни…
Ние, днешните жители на България, по-близо ли сме до Алеко – по черти, по възгледи, по прояви, отколкото хората от неговото време? Те се смееха, когато четяха фейлетоните му, но допуснаха сляпата дивотия да стреля в сърцето. Какво правим ние? Колко го четем? Как го разбираме? Взимаме ли от усмивката му, за да я отправим към други – пък макар те да са и намръщени? Или той остана на училищния чин, в часовете по български език? Не го ли споменаваме само, за да „разобличим” някого в байганьовщина… ако се е уредил по-добре от нас? Или помним думите му и живеем така, както той писа на приятеля си: ”…А идеали трябват…”
Какво е Алеко за всеки един от нас?
Отговорът ни ще освети като прожектор един друг необходим въпрос: „А Бай Ганьо – кой е, какво прави днес?”
Това, че Ганьо съществува и то понякога цял – „от главата до петите…” – за това няма да спорим. Но той има и разновидности. Често е не онзи – с немитите крака и който се оригва, а „усъвършенстван”. Този, дето се прави на „невинен”, а причинява пакости и на отделни хора и на национални дела.
Как се борим с ганьовското?
…Едно малко огледало може да свърши големи чудеса. Това знаем още от деца. Когато се оглеждахме скришом, за да видим „чудото” – своето „аз”. Или препращахме лъчите със „зайчета” далеч, по къщите из махалата отсреща…
Алеко ли се усмихва – добър и с надежда?
Или Ганьо – самодоволно суче мустак?“
Руси Божанов, 1979 г.