Банер
Банер

 Проучване на туристическия потенциал в община Ботевград. 

Продължава...

Комедията "Странната двойка"

НИЙЛ САЙМЪН, един от най-популярните американски драматурзи, е роден на 4 юли 1927 г. в Бронкс. Писателската си кариера започва във военен вестник, докато служи във военновъздушните сили. Комедийните скечове, които пише с брат си Дани, му отваря път към радиото и телевизията. 

Първият бродуейски триумф на Саймън е "Хайде похвали се!" (1961), последван от "Боси в парка", "Странната двойка", "Сладката Чарити"… Много са върховете в драматургичната му кариера, макар че и за него, подобно на Артър Милър и Едуард Олби, има години, в които критиците правят злоради сравнения между предишни хитове и следващи провали. Такава е 1973 – годината, в която умира съпругата на Саймън. Няколко пиеси, написани след това, наистина са далеч от успеха на най-известните творби на драматурга. През 1977, обаче, "Глава втора" отново го изстрелва на върха. Много от критиците я определят като най-добрата му пиеса. Нийл Саймън е носител на наградата Пулицър за "Изгубени в Йонкърс" (1991). Има три награди Тони и три номинации за "Оскар" за най-добър сценарий. Издал е и два тома мемоари "Пренаписано" и "Играта продължава". Много от пиесите на Саймън са играни на българска сцена: "Глава втора", "Затворникът от второ авеню", "Боси в парка", "Последният страстен любовник", "Жените на Джейк", "Слънчеви момчета" и други.

Комедията "Странната двойка" (The Odd Couple) има дълга и необикновена съдба. Написана е през 1965 год. и, както в много от творбите си, Нийл Саймън се опира на личните си преживявания, като ги интерпретира с много ирония и топъл хумор. Прототипите на несъвместимата двойка са самият той и брат му Дани – толкова различни като характери и поведение и въпреки това дълбоко свързани един с друг. След бродуейския успех и наградите Тони, Нийл Саймън адаптира пиесата си за филм, превърнал се в класика за комедийното кино. В главните роли са незабравимите Джак Лемън и Уолтър Матау, а за сценария си Нийл Саймън получава номинация за "Оскар". През 1970 год. уникалните характери на Оскар и Феликс се появяват в телевизионна поредица на ABC в пет сезона и 28 епизода. В 1975 год. по същия сюжет се появява анимационен филм, а в 1985 г. авторът преработва пиесата си, като всички мъжки роли са пренаписани за жени. И тази версия има голям успех и се поставя също толкова често, както и оригинала. Следва продължение на филмовият вариант – в 1998 г. се снима "Странната двойка 2", където същите актьори играят ролите си 30 години по-късно. Но Нийл Саймън не спира до тук – в 2002 г. той представя актуализираната преработка "Оскар и Феликс – нов поглед към Странната двойка". А през 2015 г. тези герои продължават приключенията си в нов телевизионен сериал на CBS, който има вече трети сезон…

Години наред Нийл Саймън бе "шутът" сред американските драматурзи: иначе казано, никой не се отнасяше към него с необходимото уважение. Неговите комедии се играеха безброй сезони на Бродуей, зрителите излизаха от театрите превивайки се от смях, но заговореше ли се за сериозни драматурзи, неговото име рядко се споменаваше. Като че ли той беше фабрика за комедии. Първата си награда Тони спечели чак на 58-годишна възраст, след като вече е написал 20 пиеси.
Още от самото начало било ясно, че Саймън притежава дарба на комик. Брат му Дани станал първият му наставник, сътрудник и импресарио. "Отначало бе истинска битка – спомня си Нийл Саймън, – Дани непрекъснато ме поучаваше, а аз го ненавиждах за това. Насила ме въвлече в занаята, когато единственото ми желание беше да изляза навън и да ритам топка. Но той беше с осем години по-голям от мене и по-добре знаеше как се гради една пиеса… И ето: най-сетне пристигнах във Филаделфия с първата си пиеса "Хайде, похвали се!" и въпреки че името ми бе изписано на афиша с по-ситни букви от адреса на театъра, аз бях на седмото небе. За следващата ми пиеса казаха, че това е най-смешното нещо писано някога. След това отзивите бяха още по-ласкави. Казвах си: "Радвай се, защото това никога няма да се повтори.". Но постепенно еуфорията започна да ме напуска. Не вярвам Бекет да подскача от радост след всяка своя пиеса (не че правя сравнения). Но колкото по-голям бе успехът ми, толкова повече се затварях в себе си. Сега вероятно изпитвам някакво тихо задоволство".
След излизането на автобиографичната трилогия "Спомени от Брайтън Бийч" (1983), "Билокси Блус" (1985) и "На път към Бродуей" (1986), Нийл Саймън
най-после получава всеобщо признание. Тези пиеси ни разкриват един по-дълбок, по-търсещ автор, който не се изкушава да замени психологическото проникновение с някакво остроумие (колкото и смешно да е то). Режисьорът Джийн Сакс казва: "Зная, че ще прозвучи претенциозно (или може би пророчески), но според мен, след няколко години той ще бъде признат за един наистина голям американски драматург".
Писалището на Саймън е отрупано с пиеси, които е започвал през годините. На всяка една, която завършва, се падат по десет, които изоставя след 15–20 страници. Продуцентът Иманюъл Айзънбърг твърди, че стигне ли до страница 35-а, почти сигурно е, че пиесата ще бъде завършена. "Започнат ли репетициите – споделя Саймън, – пиесата бавно ти се изплъзва от ръцете. Понякога се чувствам като натрапник, който само пречи на режисьора и актьорите. Не мога да прекъсна работата им и да кажа: "Не, това го искам по друг начин." Превръщам се в страничен наблюдател на собствената си творба."
Дейвид Ричардс "New York Times"

Из "Как да престанеш да пишеш и… други невъзможности" от Нийл Саймън

…Цитирам отзива на Уолтър Кер от "New York Times" (впрочем моят най–предпочитан критик) за премиерата на пиесата ми "Сияйно момиче": ‹Тази година Нийл Саймън няма никаква идея за нова пиеса, но въпреки това той я написа.› Това е най–хубавата лоша критика, която някога съм получавал. Но от тогава се научих, че ако нямаш изгаряща страст да напишеш дадена история, ако рано сутрин не сядаш с нетърпение зад пишещата машина, а вечер не си така изцеден, че не ти е до семейство, приятели, храна и секс, ако не си така обсебен, че с мъка си спомняш името на собствената си дъщеря или забравяш да си събуеш чорапите, когато отиваш под душа (ако изобщо ти остане време за душ), то недей да пишеш пиеси… Хемингуей казва: "Писането трябва да унищожи автора. Ако от него остане нещо, то значи не е работил достатъчно здраво. Сам по себе си писателят няма значение. Книгата е всичко." Това го е написал когато е бил около 35-годишен. Аз вече прехвърлих седемдесетте и сутрин се надигам от леглото без особена грижа за пиесата си. Пиша по три страници на ден и планирам премиерата за следващата година. Книгите на Хемингуей унищожават писателя, а аз все още тракам с клавишите… Татко Хемингуей, не работя ли достатъчно здраво?..

За трети път се срещам с драматургията на Нийл Саймън и отново се възхищавам на неговата уникалност - той не се покланя нито на чистата комедия нито на чистата драма. Пиесите му са комедии на характерите, и те са атрактивни дори само при прочит. Обича героите си, които сякаш не са създадени на бюрото на писателя, а са взети от живота и Саймън с присъщата му ирония ни намига: "Познати ви се струват, нали?".
Авторът винаги влага в комедиите си проблем, който прави драматургията му не само забавна но и смислена. В "Странната двойка" ме спечели темата и средствата, с които е разработена. Убеден съм, че чувствителните хора се вълнуват от въпросите за истинското приятелство, за човешкото общежитие, за толерантността и търпимостта към различността на околните. Пиесата на Нийл Саймън деликатно ни напомня, че приятелството е трудно изкуство. Освен това, тук присъства и темата за самотата, а търсенето на контакт се е превърнало във физическа необходимост. И за всичко това се говори по един забавен и ироничен начин. Комедиите на Саймън са уникална амалгама, която допада и на театралните творци и на публиката. Смехът произтича от развитието на взаимоотношенията, от проблематиката на пиесата. Вярвам,че ако останем верни на автора и неговия тънък хумор, зрителите ще изпитат удоволствие от поредната среща с неговото творчество.
Андрей Аврамов, режисьор